Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Отишъл на среща с някакъв „бизнес партньор“, но открил въпросния кораб празен. Кликиските роботи го подгонили, горивото му свършило и го заловили. След което го довели в експерименталната зала на хидрогите.

Роботите рязали кожата му с разнообразните си накрайници и вземали проби от мускулите и костния мозък, най-вероятно по нареждане на хидрогите. Той мразеше черните машини.

— Тези чудовища не са най-любимото ми нещо във вселената — каза Тасия, — но ако ми върнат компито здраво, няма да ги направя на парчета.

Роб се опита да я успокои.

— Не мисля, че ще наранят ЕА. Срещнахме друго компи, казваше се ДД. И то е пленено от роботите. Беше невредимо… макар че всъщност не сме го виждали отдавна.

Следващия час, или може би месец, Тасия прекара взряна през стената, опитваше се да различи нещо в мъгливата атмосфера. Продължаваше да се надява. Накрая видя черна фигура, която тикаше пред себе си дребно компи. ЕА! Идваха към тях.

Черната машина спря пред мембраната. Останалите затворници се дръпнаха назад, но Тасия не помръдна. Роботът избута ЕА през стената и я последва.

— Копитото е повредено. Програмите му са развалени.

— Какво й направихте?

— Хората са човъркали основните й системи. Не можем да я освободим, нито да върнем предишните й функции. Не струва повече от останалите хора, така че ще я третираме като пленник.

Роботът искаше да я обиди, но за Тасия това бяха добри новини.

— Тя е добре дошла при нас!

Извънземната машина се провря обратно през мембраната и изчезна в мъглите. Тасия се приближи и сложи ръце на малките рамена на ЕА.

— Нараниха ли те? Разглобяваха ли те?

— Анализираха ме много по-сложно от моите самодиагностични възможности. Мисля, че заключенията им са верни. С мен е било направено нещо, което ме е променило от слушателското компи, с което си свикнала. Паметта ми е била изтрита.

— Това е било злополука, ЕА. Четох доклада. — Тасия не искаше да мисли другояче. Бе решила да е по-упорита от всякога, сграбчваше всеки детайл, който й напомняше за реалността.

— Мисля, че Земните въоръжени сили са ми направили нещо, преди да ме върнат. Може би някой, без да иска, е предизвикал изтриване на паметта ми. А може и да е било нарочно.

Въображението на Тасия подскачаше във всички възможни посоки. Скитническите компита разполагаха със защитна програма, която изтриваше всичко, свързано със скитниците, ако някой се опиташе да ги разпита. Тези програми бяха инсталирани много преди Голямата гъска да им обяви война.

Роб погледна компито и възкликна невярващо:

— ЗВС да са човъркали ЕА? Невъзможно!

Тасия си пое дъх, за да се успокои. Защо ли беше толкова изненадана? Зевесетата открай време се отнасяха зле с нея, подозираха я, отнеха й командването на мантата. Сега обаче се чувстваше още по-предадена.

— Трябваше да предупредя корабостроителниците на Оскивъл по друг начин. Тогава нямаше да те загубя. Къде ми беше Пътеводната звезда?

Роб я изгледа изненадано.

— Какви корабостроителници на Оскивъл? Не видях никакви…

Тасия му обясни, че е предупредила Дел Келъм за приближаващите кораби на ЗВС и че скитниците са успели да скрият съоръженията си навреме.

Но не бе предполагала, че това ще й коства компито. В известна степен армията беше по-лоша от кликиските роботи. Черните машини поне не се правеха на приятели.

— След като отнесе съобщението, ЕА изчезна. Някой я е заловил, преди да успее да се прибере. И са я съсипали. Сигурно е работа на генерал Ланиан или някой негов подчинен. — Обърна се към оптичните сензори на компито. — Съжалявам, ЕА. Ужасно съжалявам.

Кликиският робот стоеше на мостика на отвлечения дреднаут и планираше унищожението на човешката раса. Насладата му не беше студена и рационална, защото кликисите бяха вложили част от бруталната си индивидуалност в роботите. Насекомоподобната раса смяташе, че това е необходимо, за да може черните машини да осъзнаят по-добре ролята си, да разберат разликата между потисник и жертва и че господарят не може да изпита удоволствие, ако робът не страда. Всичко това бе грижливо вкарано в програмите на роботите.

Сирикс и другарите му знаеха много добре какво правят, когато унищожиха създателите си с един прецизен и внезапен удар и изпитаха пълна наслада от това. Дори днес, хилядолетия по-късно, все още мразеха кликисите със страст, която далеч надхвърляше оригиналните планове на насекомите.