Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Няма нужда от прибързани заключения. Едва ли разбираш всичките причини зад…

— Естествено, че разбирам. — Той най-сетне стана. — Аз бях там. Аз го предизвиках. Бях с генерал Ланиан, когато срещнахме скитническия кораб с екти. Пленихме го, откраднахме товара и след това взривихме кораба. Въобще не дадохме шанс на капитана. Аз лично натиснах копчето. Аз стрелях с язерите и унищожих скитническия кораб. — Беше доволен да види вкамененото й лице. — По-късно, когато откриха останките, скитниците разбраха, че ние сме виновни. Затова прекратиха търговията с нас. Това е причината за цялата бъркотия.

Хидрогският кораб надминаваше и най-смелите очаквания на Свендсен.

— Не помня кога съм се вълнувал толкова за последно. Не съм спал от дни.

— Трябва да поспите, доктор Свендсен — каза водещият специалист по материалите. — Уморените изследователи допускат грешки.

— Не се тревожи, Норман. Имаме кафе. Предостатъчно. — Той продължи да обикаля хората от екипа и да следи напредъка им. Стените на кораба бяха под странни ъгли и никой не можеше да каже къде, според хидрогите, е горе и къде долу.

Провря се през един люк и попадна на двама от екипа: стояха пред странни кристални образувания. Уреди за управление или украса? Въобще не изглеждаха свързани към някаква мрежа.

— Само не натискайте големи червени копчета. Не знаем как е на хидрогски „саморазрушаване“.

— Доктор Свендсен, системите са здрави — каза единият мъж и се почеса по веждата. — Доколкото може да преценим, енергийният източник на кораба функционира.

Другият техник, побеляващ мъж с бледа кожа, се хилеше като хлапе.

— Точно така! Сякаш няма причина да не можем да работим с кораба. Просто още не сме открили как.

— Ще разгадаем мистерията, бъдете сигурни. Все още проучвам бележките, оставени от скитническия инженер. Много добър материал. — Искаше му се да се срещне с този Кото Окая. Може би по-късно, когато се разрешеше конфликтът със скитниците. — Интересен човек. Брилянтен, но малко неорганизиран. Записвал е произволни наблюдения, но така и не е седнал да ги събере и анализира. Въпреки това е постигнал впечатляващо много като за сам човек.

Каза на техниците още няколко окуражителни думи и продължи към центъра. Дали хидрогите вървяха, или пък летяха, може би се носеха? Спря пред една млада жена, която беше вързала дългата си коса, за да не й пречи. Розамария Ногалес. Доктор Ногалес.

— Някакъв доклад от биолозите? Ще потвърдят ли, че останките, които намерихме, са от мъртъв хидрог?

Въпросната метална паста беше мека и гъвкава, приличаше на желатин. В бележките си Кото Окая беше предположил, че това са останки от хидрог. Свендсен имаше същите подозрения.

Кафявите очи на Розамария бяха кръвясали. Явно и други хора не си доспиваха.

— Биолозите проучиха основните елементи и определиха, че материалът е неорганичен. Структурата — не бих я нарекла тъкан — е съставена от метални форми на леките газове, които не би трябвало да съществуват в такова състояние при нормални атмосферни условия.

— Искате да кажете, че това е сгъстен въздух в кристална, но гъвкава форма, която някак запазва молекулярната си структура?

Тя поклати глава.

— Не аз. Биохимиците го казват.

— Е, кои сме ние, че да им противоречим?

Свендсен продължи като доктор на визитация. Разбирането как функционира корабът на хидрогите можеше да доведе до невероятни подобрения в съдовете на ЗВС — нови оръжия и защитни системи. Имаше толкова много възможности и той искаше да пробва всичките. Но имаше твърде много задачи. Все още беше начело на фабриката за производство на бойни компита, която се намираше близо до двореца. За щастие, там всичко бе автоматизирано и имаше нужда от съвсем малко персонал, така че Свендсен можеше да прекарва по-голяма част от времето си тук.

Стигна до най-интересната част на кораба. Трапецовидна стена, подобна на кликиските транспортали. Явно хидрогите и изчезналите кликиси използваха идентични транспортни системи.

Искаше му се тук да е главният научен съветник Палаву. Двамата със Свендсен бяха разглобили първия кликиски робот, което бе довело до производството на усъвършенстваните бойни компита. Като награда за отличната работа председателят Венцеслас беше изпратил Палаву да изследва кликиските транспортали. За съжаление, съветникът беше изчезнал в един от тях, също като Маргарет Коликос. Оттогава никой не го беше виждал.