Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Всички гледаха двамата си мъртви другари. Рамирес се осъзна първа и провери второто компи, за да се увери, че е обезвредено. Лицето й беше зачервено и намръщено.

— Адмирале, помните ли как крал Питър ни предупреждаваше за бойните компита и кликиските програми? Дори се опита да затвори фабриката.

Стромо потърка челото си.

— Но тогава всичко работеше чудесно. Нямаше никакви проблеми.

— Адмирале, сега определено имаме „проблем“.

— Може би тези двете са били дефектни — каза тихо Стромо. Сам не си вярваше. Рамирес го изгледа ядосано, на ръба на неподчинението.

— Току-що видяхме на екрана кликиски робот. Може той да е изпратил някакъв сигнал? — предположи Зизу.

Стромо се опита да говори твърдо и уверено. Знаеше, че Рамирес сама ще направи предложение, и реши да я изпревари.

— Командире, искам извънредни мерки. Да се изключат всички бойни компита, докато не открием какъв е проблемът. Няма смисъл да рискуваме.

— Слушам, адмирале.

Стромо посегна да активира интеркома, но Рамирес го спря.

— Наистина ли искате компитата да разберат какво правим? Може да превключат на защитен режим. По-добре да изпратим специални екипи, които да ги изолират и изключат.

Стромо — би трябвало сам да се сети за това — кимна.

— Надявам се, че ще имаме достатъчно време.

Тасия изпитваше невъобразима радост, че е намерила Роб Бриндъл жив. Само й се искаше да се бе случило на друго място, а не в някакъв затвор в облаците на газов гигант, сред смъртни врагове. „Преддверието на Ада“ май беше най-подходящото описание.

Но поне Роб беше жив!

По мръсното й лице потекоха сълзи. Радостта за момент избута гнева, страха и объркването. Всичко по реда си. Тя прегърна младия мъж, който й беше колега, приятел и любовник. Поседяха сгушени известно време, без да продумат и дума. Накрая Тасия сбърчи нос и изсумтя:

— Шиз, миришеш.

Роб се усмихна странно, сякаш отдавна не го бе правил.

— Знаеш ли откога не съм се къпал? Това не са ти курортите на Релекер. Не че съм ходил там, но съм виждал снимки… — Гласът му заглъхна. Тасия не можеше да си представи как е успял да запази разсъдъка си след цялото време тук, без никаква надежда за бягство. Във всеки случай се бе справил много по-добре, отколкото би се справила тя.

Роб посочи помещението и шестимата им парцаливи съкилийници.

— От колко време сме тук? Кликиските роботи не ни казват нищо.

Тасия потръпна, като осъзна колко отдавна не го е виждала.

— Почти две години.

Двама-трима от пленниците изстенаха. Роб преглътна с мъка, но все пак вирна брадичка и каза с пресилен оптимизъм:

— Стори ми се цяла вечност. Нищо чудно, че изглеждаме ужасно.

Тасия прокара пръсти по подстриганата си коса.

— Изглежда, и на мен ще ми се наложи да свикна.

Бе решила, че ще умре, когато я взеха от разбивача заедно със слушателското й компи ЕА и я спуснаха със специална капсула в недрата на газовия гигант. След като зърна огромния град-сфера, започна да осъзнава мащабите на извънземната цивилизация. Колко ли подобни градове имаше в Спиралния ръкав? Колко ли от тях бяха унищожени от кликиски факли? Нищо чудно, че хидрогите бяха разярени.

Кликиските роботи я бяха превели през странно пропускливите стени на хидрогския град.

— Къде ли ни водят, ЕА?

— Не знам, Тасия Тамблин. Но ако това е част от вкарването на нови спомени в мен, никога няма да ги забравя.

— Това опит за хумор ли беше? Прозвуча почти като старата ЕА.

След това ги доведоха в това подобно на зоологическа клетка помещение, в което имаше седем затворници. Явно хидрогите — или кликиските роботи — си провеждаха някакви експерименти.

Тасия веднага бе познала Роб въпреки парцаливите дрехи и дългата коса. Спомни си деня, в който бе изчезнал, и последното му съобщение: „Красиво е, красиво…“ Явно бе говорил за града на хидрогите.

— Защо ни плениха, Бриндъл? — попита тя. — Какво ще правят с нас?

— Ще ни избият — отвърна един от най-окаяните затворници, Смит Кефа. — Проклети кликиски роботи! Проклети дроги!

Хората бяха измършавели и изтощени. Живееха в тежки условия и без никаква надежда. Всеки имаше своя изправяща косите история. По време на дългото пленничество единственото им развлечение бяха разказите и пристигането на Тасия беше посрещнато с интерес, защото нарушаваше монотонното ежедневие. За нейно съжаление, никой от останалите „куфари“ не бе пощаден. Доколкото знаеше, тя бе единствената оцеляла. Може би бяха пощадили живота й заради ЕА…