Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Преди бяхме повече — каза Роб. — Един загина при опит да избяга. Другите ги избиха в ужасните експерименти.

— Дрогите и кликиските роботи ни караха да гледаме. — Кефа показа стряскащи белези от вече зараснали рани, но не обясни какво ги е причинило. Някои от затворниците изръмжаха, други зяпаха в празното пространство, сякаш вече бяха мъртви.

Роб се приближи до Тасия и я прегърна с една ръка. Красивото му лице беше тъжно, момчешкият чар бе погубен от дългото пленничество.

— Много ми е тъжно, че и ти се озова тук, Тамблин.

Тя го сръга с лакът, радостна, че го вижда, независимо от обстоятелствата.

— И ти ми липсваше, Бриндъл.

Той бръкна в джоба си и извади някакво съсухрено кафяво клонче.

— Все още пазя това клонче от световно дърво, дето ми го даде зеленият жрец, преди да се спусна на Оскивъл. — Повъртя го в пръстите си, но растението изглеждаше сухо и мъртво. — Не че ми помогна. Понякога си го държах и пращах мисловни послания до теб и родителите ми, все едно съм жрец…

Тасия видя намачканите листа и си спомни как Росия му беше дал клончето, все едно е някакъв талисман.

— Мисля, че дрогите не обичат много световните дървета.

— Така е. Но по някакъв странен начин то ми помогна да запазя разсъдъка си. Мислех за теб през цялото време. Добрите спомени са единственото хубаво нещо, което ни остана тук. — Роб поклати глава. — Но не бих искал да споделям тези кошмари нито с теб, нито с най-лошия си враг.

— Дори и с Патрик Фицпатрик Трети ли?

Бриндъл се засмя горчиво.

— Какво става с него? Все такъв гадняр ли е?

— Загина. — Тя описа как бе протекла битката при Оскивъл. — Беше убит, заедно с още много добри войници.

Имаше да разказва за толкова неща, които се бяха случили след изчезването му. За нещастие, щеше да има предостатъчно време да го направи. Първо обясни за създаването на новите разбивачи, изпращането им на Кронха 3 и как бяха пленени от предателските роботи.

— Тази програма е вложена в бойните компита от самото начало — намеси се ЕА. — Кликиските роботи просто я активираха.

Един от черните роботи се приближи до прозрачната стена и премина през нея. Смит Кефа отстъпи назад.

— Не мисля, че е дошъл да си играе с нас.

Роботът заговори, сякаш единствената му цел беше да ги подразни.

— Една манта кръжи около Кронха 3. Инструктирахме компитата на борда да я превземат. Време е за цялостна активация.

— Как така цялостна? — попита Роб.

— Всички бойни компита в Спиралния ръкав.

Тасия се разгневи.

— Хората не са направили нищо лошо на кликиските роботи. Каква е вашата цел?

— Да ви изтребим.

Тасия сложи ръце на кръста си, без да й пука колко нелепо изглежда пред надвесената над нея черна машина.

— ЗВС обяви война на скитниците. Сега пък кликиските роботи искат да изтребят човечеството. Шиз! Никой ли не вижда истинските врагове в тази война?

— Ние знаем кои са враговете ни.

Доволен от зловещото си съобщение, кликиският робот се обърна и напусна клетката.

Патрик Фицпатрик седеше сам на верандата на бабиното си имение в Колорадо и гледаше планините. Беше изключил защитните екрани, за да може да усеща свежия студен въздух. Студът въобще не го притесняваше. Назъбените върхове бяха заснежени, а небето яркосиньо, съвсем различно от клаустрофобичната атмосфера, в която живееше като пленник на скитниците.

Ако в този момент бяха на Оскивъл, Патрик и другарите му от ЗВС щяха да сглобяват кораби или да работят в леярните. Зачуди се къде ли е Зет Келъм и какво ли прави. Може би и тя мислеше за него…

Бяха изминали три дни от завръщането му. Сега беше „военен герой“ и трябваше да ходи по обществени събития, на които само се усмихваше и махаше. Някои от останалите пленници се бяха превърнали в медийни любимци — особено устатата Шейла Андез, която изразяваше ярко негативната си позиция към скитниците. Понеже това се вписваше идеално в политиката на Ханзата, Шейла се радваше на огромно внимание и добри хонорари.

Обществото беше недоволно, че кланът Келъм не е върнал храбрите войници веднага след като са били спасени. Разбира се, хората не знаеха какво приказват и Ханзата се стараеше това да остане непроменено. Преди година сигурно и самият той щеше да повярва на абсурдната пропаганда.

Баба му се появи на верандата. Той беше с гръб, но я усети, че се приближава и се мръщи неодобрително. Бившата председателка го бе надзиравала цял живот, докато родителите му обикаляха по разни безсмислени дипломатически мисии, които имаха за цел да ги държат настрани от всичко важно. Фицпатрик не й обърна внимание.