Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Осира’х изскимтя от гняв и безсилие. Джора’х я изгледа, сякаш току-що го е предала.

Но и тя му беше ядосана. Магът-император трябваше да планира нещата, преди да я прати при хидрогите. А сега можеше поне да извика адар Зан’нх и бойните лайнери. Една мащабна атака щеше да унищожи кълбата, макар че щеше да коства сериозни загуби на Слънчевия флот и разрушаването на голяма част от Миджистра.

Пратеникът беше загубил търпение. Явно бе разочарован от това, което хидрогите бяха заварили тук.

— Няма да си губим времето в обмяна на заплахи. Венталите не са изчезнали, както смятахме, и хората продължават да ни нападат. Имаме да водим война.

Джора’х слезе по подиума и застана директно срещу капсулата. Гласът му беше твърд, но Осира’х усещаше страха му.

— Преди много време сме постигнали споразумение. Сега трябва да го направим отново. Това може да ви спаси от фероуите.

— Не можете да направите нищо за нас. Нямаме нужда от илдирийците. Достатъчно силни сме, за да се справим с фероуите, без значение дали ще воюваме и с вас.

Осира’х усещаше схватката в главата си и се опитваше да постигне баланс между раздразнението на пратеника и мислите на мага-император. Съсредоточи се и заби подобно на кинжал в съзнанието на съществото настояването, че трябва да даде шанс на илдирийците и да предложи някакво решение.

Пратеникът направи пауза, изненадан от менталната атака.

— Всички обитатели на скалите нарушават песента на вселената. Ненужните ноти трябва да се премахнат. Но първо трябва да се махнат фалшивите. — Отново замълча, сякаш обмисляше нещо. — Илдирийците не могат да ни помогнат срещу фероуите. Но могат да ни подкрепят срещу по-незначителен противник.

Джора’х изгледа спокойно сребристата фигура, очакваше обяснение.

— Сред обитателите на скалите хората са най-големите ни врагове. — Около лицето на пратеника се появи гъста мъгла. — Помогнете ни да ги унищожим и може би ще пощадим вашите планети.

Осира’х не беше ходила на Земята или Терок. Беше виждала хора единствено в лагерите на Добро. Но това беше расата на майка й! Тя удари пратеника с оглушително ментално „Не!“, но съществото не й обърна внимание.

Джора’х се олюля.

— Хората никога не са ни причинявали вреда! Те са наши съюзници.

— Те са врагове на хидрогите. Не може да сте съюзници и с двете раси. Избирайте.

Осира’х се обърна към баща си, но очевидно вниманието му беше насочено към ужасния избор между честта и оцеляването. Виждаше през купола, че бойните кълба се приближават. Хидрогите можеха да изпепелят Миджистра, преди адар Зан’нх да се притече на помощ.

Но да се унищожат всички хора! Осира’х искаше да помоли баща си да не се съгласява. От друга страна, знаеше твърде малко за истинския му характер. От спомените на Нира и досегашния й опит с Удру’х знаеше, че илдирийците пазят много тайни и често лъжат. Очевидно предателството не им беше чуждо.

Дали баща й щеше да капитулира и да се съгласи да унищожи друга раса, за да спаси своята? Бе дошъл моментът да покаже дали държи на принципите си, или може да бъде пречупен с проста заплаха. Опита се да повлияе на мислите му, като изпрати своите. „Колко са силни убежденията ти, татко? Добър човек ли си, или честта ти е за продан като на губернатора Удру’х?“

Истинският владетел на илдирийците трябваше да открие друг начин. Тя бе надзърнала в умовете на хидрогите. Разбираше изкривеното им мислене и осъзнаваше военната им мощ. Въпреки това вярваше, че магът-император трябва да се опълчи на враговете. Нима Джора’х щеше да предаде Нира?

В получените спомени момичето виждаше как майка му беше слушала обещанията на този мъж и бе отвръщала на любовта му. Нима това беше лъжа? Мъжът, когото Нира бе обикнала, никога нямаше да се поддаде на подобна заплаха. Нямаше да помисли и за миг да го направи. Видя Терок от спомените на майка си, зелените жреци и тайните на световната гора. След това си представи изпепелените, пушещи руини. Само заради слабостта на Джора’х.

Застанал пред пратеника на хидрогите под стотиците надвиснали бойни кълба, магът-император се бореше с невъзможния избор. Очевидно не виждаше изход. Сведе очи и отвърна шепнешком:

— Ще направя каквото трябва.

Губернаторът на Добро се мръщеше на „госта“ си, който лежеше в безсъзнание в резиденцията до разплодителните лагери. Поддържаха опозорения Тор’х в кома с помощта на зверски дози шайинг.