Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Всичко дотук се отнася за далечното минало на планетата.

Но именно един от потомците на тези чудновати поети измисли всички онези лъжливи приказки за неизбежната обреченост на планетата и тъкмо тези приказки дадоха възможност на народа на Голгафринчъм да се отърве от една цяла непотребна третина от населението си. Останалите две трети продължиха да живеят на родната планета богато, охолно и щастливо, докато не бяха пометени внезапно от някаква смъртоносна болест, прихваната от един мръсен телефон.

Същата нощ корабът извърши твърдо кацане на една съвсем незначителна малка, синьозелена планета, която обикаляше около едно малко и никому непознато жълто слънце в неотбелязания на картата, затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката.

В часовете, предшестващи сгромолясването, Форд Префект бе положил неимоверни, но напразни усилия да освободи приборите за управление от предварително заложения в тях курс на полета, но бързо му беше станало ясно, че корабът е програмиран да закара своя товар невредим, макар и с неудобства, до новия му дом, като при това се самоповреди тъй, че да не е възможно да се поправи.

При спускането през атмосферата, съпроводено с пронизително свистене и огнени пламъци, се беше смъкнала голяма част от обшивката и външната броня, а последвалото безславно пльосване по корем в едно черно блато остави на екипажа само няколко часа в мрак, през които да съживи и разтвори дълбоко замразения си и никому ненужен товар, защото корабът започна да затъва почти веднага, изправяйки бавно огромното си туловище в застоялата тиня. Веднъж или два пъти през нощта силуетът му се очерта ясно на фона на небето, когато пламтящи метеори — останки от неговото спускане — прорязаха тъмнината.

В сивата предутринна дрезгавина корабът изгъргори непристойно и потъна завинаги в смърдящите дълбини.

Когато слънцето се показа нея утрин, то огря с рехавата си водниста светлина огромно море от ридаещи фризьори, говорители на разни организации, проучватели на общественото мнение и тем подобни, които отчаяно драпаха да се докопат до твърда земя.

Едно не толкова упорито слънце незабавно би се върнало обратно, но то продължи да се изкачва нагоре по небосклона и не след дълго неговите топли лъчи започнаха да оказват живително въздействие върху съвсем изнемощелите същества. Разбира се, безчет бяха тези, които бяха погълнати от тресавището, а милиони други потънаха заедно с кораба, но все пак стотици хиляди оцеляха. С напредването на деня те изпълзяха навън и се пръснаха из цялата околност, като всеки търсеше да намери няколко квадратни фута твърда земя, върху която да се просне и да се съвземе от кошмарното изживяване. Две фигури се движеха далеч пред останалите.

От един недалечен хълм Форд Префект и Артър Дент наблюдаваха ужасната сцена, в която те самите не участваха.

— Страшно мръсен и гаден номер — промърмори Артър.

Форд задращи по земята с една пръчка и сви рамене.

— Бих казал, едно умно и удачно разрешение на проблема — рече той.

— Защо не могат хората да се научат да живеят за едно в мир и разбирателство? — попита Артър.

Форд се изсмя много силно и кухо.

— Четиридесет и две! — каза той и се ухили злъчно. — Не, не върви. Няма значение.

Артър го изгледа тъй, сякаш бе полудял, и като не видя нищо, което да подсказва обратното, реши, че най-разумно е да приеме, че се е случило тъкмо това.

— Какво мислиш, че ще стане с всички тях? — попита той след малко.

— В една безкрайна Вселена всичко може да стане — каза Форд. — Могат дори да оцелеят. Странно, но факт.

Някакво особено изражение се появи в очите му, докато оглеждаха пейзажа наоколо. После те отново се спряха върху нерадостната сцена под тях.

— Смятам, че ще изкарат известно време — отбеляза той.

Артър вдигна рязко поглед.

— Защо го казваш това? — рече той.

Форд повдигна рамене.

— Просто тъй си мисля — каза той и сложи край на по-нататъшните разисквания по този въпрос.

— Гледай — каза той внезапно.

Артър се загледа натам, накъдето сочеше пръстът му. Там долу, сред тълпите от проснати тела, се движеше — а може би залиташе е по-точното описание — една фигура. Човекът, изглежда, мъкнеше нещо на рамото си и докато залиташе от една простряна фигура към друга простряна фигура, той сякаш размахваше онова нещо срещу падналите в пиянски унес. След малко силите го напуснаха и той се свлече на земята.