Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Мисля, че съм прав, като си мисля, че ми задават въпроси — каза той. — Да дойдат толкова отдалече и да оставят всички тези неща просто заради удоволствието да ти попеят песни, би било твърде нелепо от тяхна страна. Или поне на мен така ми се струва. Но кой знае как е, кой знае как е.

Взе една цигара от масата и я запали с огънче от печката. Пое дълбоко дим и се отпусна назад.

— Днес като че ли видях един друг кораб в небето — рече той накрая, — един голям бял кораб. Никога не съм виждал голям бял кораб, само шестте черни. И шестте зелени. И онези другите, дето казаха, че идат много отдалече. Но никога голям бял. Може би шест малки при дадени обстоятелства могат да заприличат на един голям и бял… Може би една чаша уиски ще ми се отрази добре. Да, това е доста по-вероятно.

Той стана и намери една чаша, която лежеше на пода до неговия дюшек. Напълни я догоре с уиски и отново седна.

— Може би идват да ме посетят други хора — каза той.

На около стотина ярда, шибан от проливния дъжд, се бе приземил „Златно сърце“. Изходният му люк се отвори и отвътре излязоха три фигури, сгушили глави в яките си, за да скрият лицата си от дъжда.

— Тука ли е? — извика Трилиън, опитвайки се да надвие шума на дъжда.

— Да — каза Зарниууп.

— В тази барака?

— Да.

— Странно — каза Зейфод.

— Но тук е страшна пустош — каза Трилиън. — Трябва да сме сбъркали адреса. Вселената не може да се управлява от една колиба.

Забързаха през проливния дъжд и пристигнаха мокри до кости пред вратата. Почукаха. И тримата трепереха.

Вратата се отвори.

— Какво обичате? — каза мъжът.

— Извинете — започна Зарниууп, — но имам основание да вярвам…

— Вие ли управлявате Вселената? — прекъсна го Зейфод.

Мъжът му се усмихна.

— Опитвам се да не го правя — каза той. — Мокри ли сте?

Зейфод го изгледа удивено.

— И питате още! — извика той. — Не ни ли личи, че сме мокри?

— И на мен така ми се струва — каза мъжът, — но вашето становище по този въпрос може да е съвсем различно. Ако смятате, че топлината ще ви изсуши, заповядайте вътре.

Те влязоха вътре.

Заразглеждаха малката колиба — Зарниууп с леко отвращение, Трилиън с интерес, Зейфод с удоволствие.

— Хей, ъъъ… — каза Зейфод — как се казвате?

Мъжът ги изгледа колебливо.

— Не знам. Защо, смятате ли, че трябва да имам име? Струва ми се неоправдано да се дава име на едно случайно струпване на съмнителни сетивни възприятия.

Покани Трилиън да седне в креслото. Той самият се настани на ръба на креслото, Зарниууп се подпря сковано на масата, а Зейфод се излегна на дюшека.

— Аууу! — каза Зейфод. — Седалището на властта! — Започна да си играе с котарака.

— Вижте — каза Зарниууп, — трябва да ви задам няколко въпроса.

— Добре — каза учтиво мъжът, — но ако желаете, можете да попеете на котарака ми.

— Ще му бъде ли приятно? — попита Зейфод.

— По-добре питайте него — каза мъжът.

— Може ли да говори? — каза Зейфод.

— Нямам спомен някога да е говорил — каза мъжът, — но аз не съм достоверен източник.

Зарниууп извади от джоба си някакви бележки.

— И така — каза той, — вие сте човекът, който управлява Вселената, така ли?

— Как мога да знам това? — отговори мъжът.

Зарниууп отметна един от въпросите върху листа.

— Откога се занимавате с тази дейност?

— Аааа — каза мъжът, — този въпрос се отнася за миналото, нали?

Зарниууп го изгледа учудено. Това не беше според неговите очаквания.

— Да — каза той.

— Как мога да знам — подзе мъжът, — че миналото не е една илюзия, предназначена да обясни несъответствието между моите непосредствени физически усещания и душевното ми състояние?

Зарниууп втренчи поглед в него. От прогизналите му дрехи започна да се издига пара.

— И на всички ли въпроси отговаряте по този начин? — каза той.

Мъжът веднага отговори.

— Казвам това, което ми идва да кажа, когато ми се стори, че чувам някой да казва нещо. Повече нищо не мога да кажа.

Зейфод се изсмя доволно.

— Да пийнем по този повод — каза той и измъкна бутилка Джанксова ракия. Скочи на крака и подаде бутилката на властелина на Вселената, който я пое с удоволствие.

— Браво на вас, велики управнико — каза той, — добре го рекохте.

— Не, не, чакайте малко — каза Зарниууп, — хората идват при вас, нали? С кораби…

— Мисля, че да — отговори мъжът и подаде бутилката на Трилиън.

— И ви молят — каза Зарниууп — да вземате решения вместо тях, нали? Например за живота на хората, за световете, за икономиките, за войните, за всичко, което става около нас във Вселената?