Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Въпреки че нощният въздух бе прохладен, те спаха дълбоко и сладко на открито и се събудиха след няколко часа от падналата лека роса, чувствайки се ободрени и гладни. От Милиуейз Форд бе прибрал няколко малки хлебчета в кожената си чанта и те закусиха с тях, преди да продължат нататък.

Дотук се бяха движили без посока, но сега поеха право на изток, усещайки, че ако ще опознават този свят, трябва да имат ясна представа откъде идват и накъде отиват.

Малко преди обяд се сблъскаха с първия признак, че планетата, на която се бяха приземили, не е необитавана — едно лице, зърнато бегло сред дърветата, което ги наблюдаваше. То изчезна в мига, в който го видяха, но и двамата добиха впечатлението, че това е хуманоидно същество, което ги гледаше с любопитство и без уплаха.

След половин час те зърнаха още едно подобно лице, а десет минути по-късно трето.

След минута попаднаха на една широка поляна и се заковаха на място.

Пред тях, насред поляната, стоеше група от двайсетина мъже и жени. Неподвижно и безмълвно, с лице към Форд и Артър. До някои от жените се гушеха малки дечица, а зад групата се виждаха няколко малки паянтови колиби, направени от кал и клони.

Форд и Артър затаиха дъх.

Най-едрият от мъжете беше висок малко над пет фута. Всички бяха леко приведени напред, имаха въздълги ръце и възниски чела и светли, ясни очи, с които гледаха напрегнато чужденците.

Като видяха, че не носят никакви оръжия и не правят опити да се доближат до тях, Форд и Артър се поуспокоиха.

Известно време двете групи се фиксираха с поглед, без нито една от страните да предприеме нещо. Туземците бяха объркани от присъствието на неканените гости и макар да не проявяваха враждебност, ясно личеше че чужденците са нежелани.

Но нищо не се случи.

Минаха още две минути, без да се случи нещо.

След още две минути Форд реши, че нещо трябва да се случи.

— Здравейте — каза той.

Жените придърпаха децата още по-близо до себе си.

Мъжете видимо не се помръднаха, но все пак по израженията им се почувства, че поздравът не е приет добре. Не че им беше кой знае колко неприятен, просто не беше добре приет.

Един от мъжете, който стоеше малко пред групата и който навярно бе техният вожд, пристъпи напред. Лицето му бе спокойно, невъзмутимо, почти ведро.

— Ъггхххъъгггхххрррр ъх ъх ръх ъъргх — каза той тихо.

Артър остана силно изненадан. Вече толкова бе свикнал да получава моментален и несъзнателен превод на всичко чуто с помощта на натиканата в ухото му Вавилонска рибка, че бе престанал да я усеща, и сега бе подсетен за нейното присъствие от факта, че тя сякаш бе спряла да работи. Някакви съвсем смътни, мъгляви представи от чутото се мярнаха на дъното на съзнанието му, но не се появи нищо свързано, което да му подскаже смисъла. Предположи, и то правилно, че речта на тези хора се намира в съвсем начална фаза на развитие и затова Вавилонската рибка е безсилна да му помогне.

Погледна към Форд, който имаше далеч по-богат опит в тези неща.

— Мисля — каза Форд с края на устните си, — че ни молят, ако нямаме нищо против, да заобиколим тяхното селище.

След малко един жест на съществото мъж сякаш потвърди казаното от Форд.

— Ръъргггхххх ърргггх; ъргх ъргх (ъх ръх) рръърръъх ъг — продължи съществото мъж.

— Доколкото разбирам — каза Форд, — най-общият смисъл се свежда до това, че сме свободни да продължим пътя си накъдето искаме, но много ще се радват, ако заобиколим селището им, вместо да минем през него.

— Тогава какво ще правим?

— Смятам, че е най-добре да ги зарадваме — каза Форд.

Бавно и много предпазливо те заобиколиха границите на селището им. Това, изглежда, много се хареса на туземците, които им се поклониха леко, след което всеки се залови с работата си.

Форд и Артър продължиха пътя си през гората. На неколкостотин ярда след поляната изведнъж попаднаха на малка купчинка плодове, поставена на пътя им — някакви плодове, които изключително много приличаха на малини и ягоди, и месести зелени плодове, които изключително приличаха на круши.

Дотук се бяха въздържали да ядат от плодовете, които виждаха по пътя си, макар че дърветата и храстите бяха отрупани с тях.

— Ето как стоят нещата — беше му казал Форд Префект, — плодовете на една непозната планета или ще ти помогнат да живееш, или ще ти помогнат да умреш. Следователно трябва да посегнеш към тях едва тогава, когато умираш, ако не го направиш. По този начин ще си една крачка напред. Ако иска да се радва на добро здраве, един стопаджия трябва да се задоволява с по-непретенциозна храна.