Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Галактиката е пълна с бивши монаси пралити, ударили го на печалбарство, защото способностите им за психоконтрол, които Орденът развива у тях като част от религиозното им обучение, са направо удивителни и огромен брой монаси напускат ордена веднага след като са приключили с религиозното си обучение и малко преди да дадат обет да останат заключени в малки метални кутии до края на живота си.

Способността на Форд се свеждаше главно до това, че умееше известно време да стои неподвижно и да се усмихва.

Не след дълго някакво животно, може би сърна, се показваше иззад дърветата и започваше предпазливо да го гледа. Форд продължаваше да му се усмихва, погледът му омекваше и грейваше и той сякаш излъчваше дълбока и всеобхватна любов, любов, която се простираше над целия всемир. Едно чудно спокойствие лягаше над цялата околност, покой и безметежност се излъчваха от този преобразен мъж. Животното бавно го наближаваше, крачка по крачка и малко оставаше да потърка муцунка о него, точно в този момент Форд протягаше ръка над него и му счупваше врата.

— Въпрос на феромонен контрол — обясни той, — просто трябва да знаеш как да произведеш нужната миризма.

Няколко дена след като пристигнаха в тази планинска местност, те се озоваха на едно крайбрежие, което се простираше диагонално пред тях — от югозапад на североизток — крайбрежие с невероятно величие: дълбоки царствени клисури, високи стръмни обледени върхове, фиорди.

В продължение на още два дена, онемели от красота, те се катереха по скалите и ледниците.

— Артър! — изведнъж извика Форд.

Беше следобедът на втория ден. Артър седеше на една висока скала и наблюдаваше как бушуващото море се разбива в скалистите носове.

— Артър! — отново извика Форд.

Артър погледна натам, откъдето идваше гласът на Форд, довян от вятъра.

Форд бе отишъл да разгледа един ледник и Артър го откри там, клекнал до плътната стена от син лед.

Беше напрегнат от вълнение, очите му се стрелнаха нагоре и срещнаха Артъровите.

— Виж — каза той, — виж!

Артър погледна плътната стена от син лед пред себе си.

— Да — каза той, — това е ледник. Вече го видях.

— Не — каза Форд, — погледна го, но не го видя. Виж!

Форд сочеше дълбоко в сърцето на леда.

Артър се вгледа — не видя нищо друго освен смътни сенки.

— Дръпни се назад — настояваше Форд — и пак погледни.

Артър се дръпна назад и пак погледна.

— Нищо — каза той и сви рамене. — Какво трябва да видя?

И изведнъж го видя.

— Видя ли го?

Видя го.

Устата му понечи да заговори, но мозъкът му реши, че все още няма какво да каже, и пак я затвори. След това мозъкът му се залови да решава проблема, възникнал от това, което очите му казаха, че виждат, но докато се занимаваше с това, загуби контрол над устата и тя побърза веднага да се отвори. Събирайки още веднъж челюстите, мозъкът загуби контрол над лявата ръка, която започна да извършва някакви неориентирани движения. В продължение на една-две секунди мозъкът се опитваше да озапти лявата ръка, без да пренебрегва и устата, като едновременно се опитваше да мисли за това, което беше заровено в леда и вероятно по тази причина краката му поддадоха и Артър се отпусна кротко на земята.

Онова, което бе извадило от равновесие мозъчните му функции, беше една сложна плетеница от сенки в леда, на дълбочина около осемнадесет инча под повърхността. Погледнати под определен ъгъл, те придобиваха ясните очертания на букви от някаква непозната азбука, високи по три фута всяка; а за онези като Артър, които не знаят магратеански, над буквите се виждаха контурите на едно лице, увиснало в леда.

То бе старо лице, слабо и изискано, белязано от грижи, без да е грубо.

Това бе лицето на човек, който бе спечелил награда за проектирането на крайбрежието, на което вече знаеха, че се намират.

Тънък писък проряза въздуха, завъртя се и се изви нагоре между клоните на дърветата, като разтревожи катеричките. Няколко птички изхвръкнаха възмутени.

Шумът заигра и се плъзна по поляната. Изврещя и изскрибуца — общо взето, беше противен.

Капитанът обаче отправи благосклонен поглед към самотния гайдар. Малко неща можеха да нарушат неговото спокойствие; а наистина, след като превъзмогна мъката си след загубата на великолепната вана по време на онази неприятност в тресавището преди толкова много месеци, той бе започнал да намира новия си живот забележително приятен. Бяха издълбали една голяма дупка в скалата, която се намираше в средата на поляната, и той по цял ден киснеше в нея, докато прислужниците го обливаха с вода. Наистина, не особено гореща вода, защото все още не бяха измислили начин да я топлят. Няма значение и това щеше да стане. А междувременно разузнавателни отряди тършуваха из околностите надлъж и нашир, за да открият горещ извор — за предпочитане на някоя сенчеста полянка, а ако пък се окажеше и в близост до сапунена мина, щеше да бъде идеално. На онези, които бяха изказали предположението, че досега не е откриван сапун в мини, Капитанът си бе позволил да подскаже, че вероятно това е така, защото не са търсили както трябва и тази вероятност, макар и неохотно, беше възприета от всички.