Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Здраве желаем, гос’ин капитан! — изрева вторият офицер, предводителят на военните. — Разрешете да доложа, сър!

— Да, Втори, добре дошъл и т. н. Открихте ли горещи извори? — попита обезверено Капитанът.

— Не, сър!

— Така си и мислех.

Вторият офицер мина през тълпата и взе за почест пред ваната.

— Открихме нов континент!

— Кога стана това?

— Намира се отвъд морето… — каза Вторият, присвивайки многозначително очи — на изток!

— Ооо.

Вторият се обърна с лице към тълпата. Вдигна пистолета над главата си. Това ще е нещо велико, помислиха си всички.

— И му обявихме война!

Бурни, възторжени аплодисменти гръмнаха от всички краища на поляната — това надминаваше всякакви очаквания.

Форд скочи на крака и помоли за тишина. След малко я получи — или поне най-добрата тишина, на каквато можеше да се надява при дадените обстоятелства, а обстоятелствата бяха следните: гайдарят бе започнал спонтанно да композира национален химн.

— Не можем ли да минем без този гайдар? — попита Форд.

— О, не — отговори Капитанът, — вече сме му отпуснали специална помощ.

За миг Форд се поколеба дали да постави този въпрос на обсъждане, но бързо реши, че това е най-сигурният начин да полудееш. Вместо това се премери и хвърли един камък по гайдаря, после се обърна с лице към Втория.

— Война ли? — каза той.

— Да! — Вторият го изгледа презрително.

— На съседния континент?

— Да! Тотална война! Война, която ще сложи край на всички войни!

— Но там още никой не живее!

А, добре го каза, помисли си тълпата, става интересно.

Погледът на Втория го следеше неотклонно. В такъв момент очите му приличаха на два комара, които упорито кръжат на около три инча от носа ти и не можеш да ги отпъдиш нито с махане на ръка, нито с палка за мухи, нито с нагънат вестник.

— Това ми е известно — каза той — но един ден ще заживеят! Така че им поставихме безсрочен ултиматум!

— Какво?

— И взривихме няколко военни инсталации.

Капитанът чак се надигна от ваната си.

— Военни инсталации ли, Втори? — каза той.

За момент очите се поколебаха.

— Да, сър. Ъъъ, потенциални военни инсталации. Добре де, дървета.

Моментът на колебание отмина — очите му се стрелкаха като камшици сред тълпата.

— Освен това — изрева той — разпитахме една газела!

Бутна с привичен жест пистолета подмишница и закрачи през невъобразимата врява, избухнала сред възторжената тълпа. Не успя да направи повече от няколко крачки, защото бе вдигнат на ръце и понесен над поляната, за да направи един кръг на овации.

Форд продължи да седи, като безучастно почукваше две камъчета едно в друго.

— И какво друго сте направили? — попита той, след като утихнаха аплодисментите.

— Започнахме да създаваме култура — отговори момичето от пласмента.

— О, така ли? — каза той.

— Да. Един от нашите филмови продуценти започна да снима чудесен филм за туземното пещерно население на тази област.

— Те не са пещерни хора.

— Но приличат на пещерни хора.

— В пещери ли живеят?

— Ами…

— Живеят в колиба.

— Може би им ремонтират пещерите — обади се един шегобиец от тълпата.

Форд гневно се нахвърли върху него.

— Много смешно! — каза той — А забелязахте ли, че те измират?

Докато пътуваха обратно насам, Форд и Артър се бяха натъкнали на две изоставени села, а гората беше осеяна с много трупове на туземци, изпълзели дотам да умрат. Онези, които все още бяха живи, изглеждаха покрусени и изнемощели, сякаш страдаха от някаква болест на душата, а не на тялото. Движеха се бавно и вяло, смазани от някаква огромна мъка. Бяха им отнели вярата в бъдещето.

— Да, измират! — повтори Форд — Знаете ли какво означава това?

— Ъъъ … може би не трябва да сключваме застраховки „Жнвот“ с тях? — обади се отново шегаджията.

Форд реши да не му обръща внимание и заговори на цялата тълпа.

— Не разбирате ли — каза той, — че едва след нашето пристигане тук те започнаха да измират!

— Всъщност това е показано изключително майсторски в нашия филм — каза момичето от пласмента — и му придава онзи дълбок драматизъм, който е отличителна черта на най-великите документални филми. Режисьорът е направо луд по тези работи.

— … За връзване — промърмори Форд.

— Разбрах — каза момичето, обръщайки се към Капитана, който започваше да се унася, — че след това иска да направи филм за вас, Капитане.

— О, така ли? — каза той, като се сепна. — Много мило от негова страна.