Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Един-единствен път се обърна назад.

— Два милиона години! — каза той и се изсмя.

— Е — каза Капитанът с утешителна усмивка, — все ще има време да се изкъпя още няколко пъти. Някой би ли ми подал гъбата? Изпуснах я преди малко.

На около една миля навътре в гората Артър Дент бе толкова погълнат от това, което правеше, че не чу приближаването на Форд Префект.

А това, което правеше в момента, беше доста любопитно и се състоеше в следното: върху един голям и плосък камък бе надраскал очертанията на квадрат, разделен на сто шестдесет и девет по-малки квадратчета, по тринадесет на всяка страна.

Освен това бе събрал цяла купчина мънички плоски камъчета и върху всяко бе надраскал някоя буква от азбуката. Около големия камък седяха навъсено двама от оцелелите туземци, на които Артър се опитваше да обясни интересната идея, заложена в тези камъчета. Все още нищо не бяха схванали. Пробваха няколко дали стават за ядене, други понечиха да заровят в земята, а останалите — да изхвърлят. Най-сетне Артър успя да насърчи един от тях да постави две камъчета върху очертания от него квадрат. В сравнение с предния ден днес се справяха дори по-зле. Изглежда, бързата деградация на духа на тези същества се съпътстваше от също тъй бърза деградация на интелектуалните им способности.

За да ги окуражи, Артър сам нареди няколко букви върху импровизираната дъска и после се опита да ги поощри и те да сложат някоя буква до неговите.

Нищо не се получи.

Застанал наблизо до едно дърво, Форд го наблюдаваше безмълвно.

— Не така — каза Артър на единия от туземците, който бе разбъркал буквите в пристъп на дълбоко отчаяние, — „К“ носи десет точки, а на това място те се утрояват. Ето така… нали ви обясних правилата… но моля ви, оставете тази челюст… Е добре, ще започнем отначало. Но този път внимавайте.

Форд опря лакът на дървото и положи глава върху дланта си.

— Какво правиш, Артър? — тихо попита той.

Артър се сепна и погледна нагоре. Изведнъж осъзна, че погледнат отстрани, сигурно изглежда смешен. Как можеше да обясни, че тази игра бе имала чудно въздействие върху него, когато беше малък. Но тогава всичко бе тъй различно, по-точно, щеше да бъде тъй различно.

— Опитвам се да науча пещерните хора…

— Те не са пещерни хора — поясни Форд.

— Но приличат на пещерни хора.

Форд реши да не влиза в спор.

— Даа — каза той.

— …Но това е непосилна работа — заяви Артър уморено. — Единствената дума, която знаят, е ХЪМ, но и нея не могат да напишат.

Той въздъхна и се облегна назад.

— И какво се опитваш да постигнеш? — попита Форд.

— Трябва да им помогнем да се развият! Да еволюират! — избухна Артър.

Надяваше се, че унилата въздишка и последвалото гневно избухване ще неутрализират донякъде измъчващото го в момента остро чувство, че е попаднал в глупаво положение.

— Представяш ли си как би изглеждал един свят, създаден от онези… кретени, с които пристигнахме? — попита той.

— Да си представя? — каза Форд, извивайки вежди нагоре. — Не е нужно да си го представяме. Ние с теб сме го видели.

— Но… — Артър започна отчаяно да размахва ръце.

— Видяхме го — каза Форд — и нищо не може да се направи.

Артър ритна едно камъче.

— Каза ли им какво сме открили? — попита той.

— Хммм? — каза Форд който бе престанал да го слуша.

— Норвегия — подсети го Артър. — Автографа на Слартибартфаст в ледника. Каза ли им?

— Имаше ли смисъл? — каза Форд. — Щяха ли да разберат нещо?

— Нещо ли? — каза Артър. — Нещо? Ти много добре знаеш какво трябва да разберат. Трябва да разберат, че тази планета е Земята! Това е моят дом! Тук съм се родил!

— Родил ли?

— Добре де, ще се родя.

— Да, след два милиона години. Защо не отидеш сам да им разправиш това. Върви и им кажи: „Извинете, искам само да ви уведомя, че аз ще се родя след два милиона години на няколко мили от това място.“ Виж тогава какво ще ти отговорят. Ще те погнат тъй, че да се качиш на някое дърво и после ще го запалят.

Мъка стегна сърцето на Артър, докато слушаше това.

— Излишно е да се заблуждаваш — продължи Форд — Ей онези смахнати типове са твоите прадеди, не тези нещастни същества пред нас.

Приближи се до мястото, където питекантропите побутваха апатично каменните букви. Поклати глава.

— Откажи се от тази игра, Артър — каза той, — тя няма да спаси човешкия род, защото от тези същества тук няма да стане хора. Понастоящем представителите на човешкия род са се разположили отвъд този хълм и правят документални филми за себе си.