Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Мълчаха унило известно време. Артър седна на земята и започна да скубе тревички, но скоро откри, че това не е занимание, което може да погълне цялото му внимание. В тревички не можеше да вярва, дърветата нищо не му говореха, хълмовете наоколо не бяха нищо друго освен хълмове, а бъдещето му изглеждаше като тунел, през който трябва някак да изпълзи.

Форд се залови да върти копчетата на своя Суб-Ета-Сенс-О-Матик. Той мълчеше. Въздъхна и го прибра.

Артър вдигна от земята едно от камъчетата с изписана върху него буква. Оказа се „О“. Въздъхна и отново го остави долу. Буквата, на която попадна след това, беше „Н“. Двете заедно правеха „НО“. Подхвърли още няколко букви до първите две. Те пък се случиха „Г“, „О“ и „В“ По някакво странно съвпадение думата, която се получи, съвсем точно отразяваше виждането му за нещата в този момент. Взира се в нея известно време.

Не беше го направил нарочно, беше плод на чиста случайност. Мозъкът му бавно включи на първа скорост.

— Форд — внезапно каза той, — слушай. Ако онзи Въпрос е закодиран в мозъчните ми вълни, но аз не го осъзнавам, значи трябва да е скрит някъде в подсъзнанието ми.

— Да, предполагам.

— А може и да има начин да то измъкнем оттам.

— О, така ли?

— Да, като въведем някакъв произволен компонент и оставим подсъзнанието да го оформи.

— Как например?

— Например като вадя със затворени очи букви от една торба.

Форд скочи на крака.

— Гениално! — каза той.

Измъкна хавлията от чантата си и с няколко изкусно направени възела я превърна в торба.

— Чиста лудост — каза той, — абсолютна глупост. Но ще опитаме, защото е гениална глупост. Хайде, побързай!

Слънцето почтително се скри зад един облак. От небето паднаха няколко тъжни дъждовни капки.

Събраха всички останали букви и ги пуснаха в торбата. След това ги разбъркаха.

— Готово — каза Форд, — затвори си очите. Сега вади. Хайде, хайде, хайде!

Артър затвори очи и пъхна ръка в пълната с камъчета хавлия. Поразклати ги малко, измъкна пет и ги подаде на Форд една по една. Форд постави буквите една до друга в същия ред, в който ги бе получил.

— К — каза той, — О, Л, К, О… Колко!

Премигна.

— Мисля, че става! — каза той.

Артър му бутна още три.

— Щ, Е, С… Щес, О, май че нищо не става — каза Форд.

— Ето още няколко.

— Е, П, О, Л, У… Щесеполу… Страхувам се, че няма смисъл.

Артър измъкна още две букви от торбата. Форд ги нареди по местата им.

— Ч, И, щесеполучи… Ще се получи! — извика Форд. — Става! Невероятно, но наистина става!

— Ето ти още! — Артър вече ги изхвърляше една след друга с трескава бързина.

— А, К, О… — каза Форд — У, М, Н, О, Ж, И, Т, Е… Колко ще се получи, ако умножите… Ш, Е, С, Т… шест… П, О, по, шест по … колко ще се получи, ако умножите шест по… Д, Е, В, Е, Т … шест по девет… — Настъпи кратка пауза — Хайде, дай следващата!

— Ъъъ, повече няма — каза Артър, — това е всичко.

Облегна се назад, силно озадачен.

Още веднъж претършува вързаната в торба хавлия, но повече букви не откри.

— Няма ли други? — попита Форд.

— Нито една.

— Шест по девет. Четиридесет и две.

— Точно така. Това е всичко.

Слънцето отново се показа и засия щастливо над тях. Птичка поде песен. През клоните на дърветата лъхна топъл ветрец, повдигна главиците на цветята и отнесе уханията им из гората. Някакво насекомо мина с бръмчене край тях и отиде да прави това, което насекомите правят късно следобед. Откъм дърветата долетяха игриви гласове, последвани след минута от две момичета, които се спряха от изненада при вида на Форд Префект и Артър Дент — и двамата се търкаляха на земята, измъчвани сякаш от страшни мъки, но в действителност се превиваха от беззвучен смях.

— Не, не си отивайте — извика Форд Префект, като се мъчеше да си поеме дъх, — ей сега ще се оправим.

— Но какво ви има? — попита едното от момичетата, по-високото и по-слабото от двете.

На Голгафринчъм бе работила като младши кадровик, но не си харесваше службата.

Форд пръв се съвзе.

— Моля да ме извините — каза той. — Моят приятел и аз просто размишлявахме върху смисъла на живота. Едно съвсем глупаво занимание.

— О, вие ли сте? — каза момичето. — Малко се поизложихте днес следобед. Отначало бяхте смешен, но после попрекалихте.

— Така ли ви се струва? Всъщност да.

— Но какво целяхте? — попита другото момиче, по-нисичкото, кръглолико момиче, което бе работило като художествен директор на една малка рекламна компания на Голгафринчъм. Каквито и да бяха несгодите на този свят, всяка вечер тя си лягаше искрено благодарна за това, че каквото и да я очаква на другата сутрин, то нямаше да бъдат сто почти еднакви снимки върху оскъдно осветени туби с паста за зъби.