Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Какво ли? Нищо. Нищо за нещо — каза Форд весело. — Хайде елате при нас. Аз се казвам Форд, а това е Артър. Тъкмо се канехме известно време нищо да не правим, но можем и да го отложим.

Момичетата ги изгледаха подозрително.

— Аз се казва Агда — каза високата, — а това е Мела.

— Здравейте, Агда, здравейте, Мела — каза Форд.

— А вие говорите ли изобщо? — обърна се Мела към Артър.

— Изобщо да — каза Артър с усмивка, — но не колкото Форд.

— Това е хубаво.

Настъпи кратка пауза.

— Какво искахте да кажете — попита Агда — с това, че имаме само два милиона години? Нищо не разбрах от приказките ви.

— А, това ли — отвърна Форд, — вече няма значение.

— Просто планетата ще бъде разрушена, за да направи място на нов суперкосмически обиколен път — поясни Артър, като сви рамене. — Но това става след два милиона години. Пък и какво друго можеш да очакваш от едни вогони. Вогоните са си вогони.

— Вогони ли? — попита Мела.

— Да, но не вярвам да сте чували за тях.

— Откъде ви дойде това наум?

— Наистина е без значение. Нещо като сън от миналото. Или от бъдещето — Артър се усмихна и извърна поглед.

— Не ви ли безпокои това, че приказките ви нямат никакъв смисъл? — попита Агда.

— Вижте какво, забравете го — каза Форд. — Всичко забравете. Това са глупости. Погледнете какъв хубав ден е, нека му се порадваме. Слънце, зелени хълмове, река в долината… горящи дървета.

— Но дори и да е само сън, звучи доста кошмарно — каза Мела. — Да разрушат един цял свят заради някакъв обиколен път!

— О, чувал съм и по-страшни работи — каза Форд. — Четох веднъж за една планета в седмото измерение, която използвали като топка за билярд. По време на една игра попаднала право в една черна дупка.

Загинали десет милиарда души.

— Но това е абсурдно — каза Мела.

— Да, при това донесла само трийсет точки.

Агда и Мела размениха погледи.

— Вижте — каза Агда, — довечера след заседанието ще има забава. Ако искате, елате а вие.

— Окей — каза Форд.

— С най-голямо удоволствие — каза Артър.

Много часове по-късно Артър и Мела седяха и наблюдаваха изгрева на луната над червеното зарево от догарящите дървета.

— Това, дето го разправяхте, че светът ще бъде разрушен… — започна Мела.

— Да, след два милиона години.

— Казвате го тъй, сякаш наистина вярвате, че е истина.

— Да, мисля, че е истина. Мисля, че бях там.

Тя поклати глава озадачено.

— Вие сте много странен човек — каза тя.

— Не, аз съм най-обикновен човек — каза Артър — Но ми се случиха някои много странни неща. Може да се каже, че не аз се отличавам от другите, а другите се отличават от мене.

— А онзи, другият свят, за който разправяше вашият приятел, дето уж попаднал в черна дупка?

— А, за него не бях чувал. Сигурно го е прочел в книгата.

— Каква книга?

Няколко секунди Артър нищо не отговори.

— ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ — каза той накрая.

— Какво е пък това?

— О, просто нещо, което хвърлих в реката тази вечер. Не вярвам да имам нужда от нея отсега нататък — каза Артър Дент.

© 1980 Дъглас Адамс

© Саркис Асланян, превод от английски

Douglas Adams

The Restaurant at the End of the Universe, 1980

Източник: http://sfbg.us

Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe, 2009

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/187]

Последна редакция: 2010-06-20 10:26:16