Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Те изгледаха с подозрение купчинката, която лежеше на пътеката. Изглеждаше толкова съблазнителна, че почти им се зави свят от глад.

— Та ето как стоят нещата — каза Форд, — ъъъ…

— Да? — каза Артър.

— Опитвам се да измисля начин да докарам нещата дотам, че да е необходимо да ги изядем.

Минавайки през гъстите листа на дърветата, слънцето огряваше апетитните кори на нещата, които приличаха на круши. А по-зрели и по-сочни неща, които да приличат на ягоди и малини, Артър не бе виждал дори и в телевизионни реклами за плодов сладолед.

— А защо да не ги изядем — каза той, — а да мислим по-късно.

— Може би точно това искат да направим.

— Добре де, ето как стоят нещата…

— Дотук ми харесва, както го каза…

— Сложени са тук, за да ги изядем. Това или е хубаво, или е лошо, или искат да ни нахранят, или искат да ни отровят. Ако са отровни и ние не ги изядем, те ще намерят друг начин да ни уморят. Ако не ги изядем, ние във всички случаи губим.

— Харесва ми начинът, по който мислиш — каза Форд. — А сега изяж един.

Колебливо Артър взе едно от нещата, които приличаха на круши.

— Знаеш ли, това ми напомня онази история с Райската градина — каза Форд.

— Хъ?

— Градината на рая. Дървото. Ябълката. Сещаш ли се?

— Разбира се, че се сещам.

— Онази особа, вашият господ, взема, че туря едно ябълково дърво насред градината и казва: "Правете каквото искате, момчета, но само от ябълките не яжте. И не щеш ли — изненада! Те изяждат една ябълка, а той изскача иззад храста и крещи: „Фанах ли ви!“ Нямаше да бъде по-различно и ако не бяха я изяли.

— Защо?

— Защото ако си имаш работа с такива типове, на които им доставя удоволствие да оставят на тротоара шапки с тухли под тях, можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че няма да се откажат. В последна сметка все ще те хванат.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Яж!

— Знаеш ли, това място много ми прилича на райска градина.

— Яж!

— А и ти ми говориш като змията.

Артър отхапа от нещото, което приличаше на круша.

— Круша е — каза той.

След няколко минути, когато бяха изяли всичко, Форд Префект се обърна и извика.

— Благодаря ви! Много ви благодаря! — провикна се той. — Много сте мили.

И продължиха по пътя си.

През следващите петдесет мили от пътуването си те непрекъснато намираха поредния дар от плодове и въпреки че веднъж или два пъти мярваха някакво същество — мъж сред дърветата, повече не влязоха в директна връзка с тях. Решиха, че са им много симпатични тези същества, които недвусмислено показват, че са благодарни само затова, задето ги оставят на мира.

След петдесет мили плодовете секнаха, защото от там започваше морето. И тъй като нямаха никакви други належащи задачи, те си построиха сал и прекосиха морето. То бе относително спокойно, само шестнадесетина мили широко, и пътуването беше доста приятно, накрая пристигнаха в една страна, която бе поне толкова красива, колкото и онази, която бяха напуснали.

С една дума, животът им бе смешно лесен и поне известно време успяваха да се справят с проблемите, произтичащи от изолацията и безцелността, като просто не им обръщаха внимание. Когато жаждата за общуване с други хора станеше прекалено силна, знаеха къде да ги намерят, но за момента бяха доволни от факта, че голгафринчънците са на стотици мили зад тях.

И все пак Форд Префект отново започна да се сеща за Суб-Ета Сенс-О-Матика, и то доста често. Един-единствен път успя да улови сигнал, но беше толкова слаб и идваше от толкова далече, че му подействува по-потискащо, отколкото тишината в ефира дотогава.

По някое време им скимна да тръгнат на север. След няколкоседмично вървене стигнаха до едно друго море, построиха си нов сал и го прекосиха. Но сега пътят им беше по-труден, климатът ставаше все по-студен. Артър започна да подозира, че във Форд е заложена някаква мазохистична черта — нарастващите трудности при пътуването сякаш го зареждаха с решителност и целеустременост, които дотогава не личаха. Той неумолимо крачеше все по-нататък и по-нататък.

Пътят им на север ги изведе до стръмна планинска местност, изумително обширна и красива. Назъбените, шеметно високи, покрити със сняг върхове им взеха ума. Студът започна да прониква чак до мозъка на костите им.

Те се увиха с животински кожи, с които Форд Префект се сдоби, прилагайки една техника, която бе усвоил навремето от двама бивши монаси пралити, собственици на школа по психосърфинг в планините на Хуниан.