Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Обречена?

— О, да. Затова всички решиха, че ще е най-добре да натоварим цялото население на гигантски космически кораби и да отидем да се заселим на някоя друга планета.

На това място прекъсна разказа си и се отпусна назад с доволно грухтене.

— Навярно на някоя по-малко обречена планета — подсказа му Артър.

— Какво казахте, драги?

— Някоя по-малко обречена планета. На която сте щели да се заселвате.

— Да, ще се заселим. И така, взе се решение да се построят три кораба, три космически Ноеви ковчега, нали разбирате, и… да не би да ви отегчавам?

— Не, не — заяви Форд твърдо, — страшно е интересно.

— Знаете ли, много е приятно — замислено каза Капитанът. — да поприказваш с някой друг за разнообразие.

Очите на Втория се стрелнаха трескаво из стаята и отново се спряха върху огледалото, като две мухи, отклонили за миг вниманието си от любимото парче тримесечно месо.

— Проблемът при продължителни пътувания като нашето — продължи Капитанът — е, че човек в последна сметка започва да разговаря предимно със себе си, а това е ужасно скучно, защото половината от репликите ти са предварително известни.

— Само половината ли? — попита Артър учудено.

Капитанът се замисли секунда-две.

— Да, горе-долу половината, струва ми се. Както и да е… къде ми е сапунът?

Заопипва из ваната и го откри.

— Да, както и да е — продължи той. — Идеята беше, че в първия кораб, кораб „А“, ще бъдат всички велики ръководители, учените, знаменитите хора на изкуството, с една дума, преуспелите; а с третия, кораб „С“, трябваше да тръгнат всички онези, които вършат истинската работа, хората, които произвеждат, създават благата; с кораб „В“ — т.е. с нас — тръгнаха всички останали, тези от сферата на услугите, нали разбирате.

Усмихна им се блажено.

— И ние бяхме първите, който изпратиха — завърши той и започна да си тананика една весела песничка за баня.

Веселата песничка за баня, която беше написана специално за него от един от най-интересните и плодовите композитори на забавна музика (понастоящем спящ в трюм номер тридесет и шест, на около деветстотин ярда зад тях), запълни паузата, в която иначе щеше да настъпи неловко мълчание. Форд и Артър запристъпваха от крак на крак и правеха отчаяни опити да не срещат погледите си.

— Ъъъ… — най-сетне продума Артър — какво по-точно й имаше на вашата планета?

— О, както казах, тя беше обречена — отговори Капитанът. — Щеше да се блъсне в слънцето или нещо подобно. Или пък Луната щеше да се блъсне в нея. Нещо от този род. Във всеки случай заплашваше я нещо страшно.

— О — неочаквано се обади първият офицер, — аз пък си мисля, че се очакваше нашествие от грамадни, дълги дванайсет фута месоядни пчели. Не беше ли това?

Вторият се обърна рязко към тях. В очите му гореше онази студена, сурова светлина, която идва само след дълги и търпеливи упражнения.

— Съвсем не! — изсъска той. — Командирът на моята част ми каза, че цялата планета е застрашена от непосредствената опасност да бъде изядена от един огромен астрокозел мутант!

— О, така ли… — каза Форд Префект.

— Да! Едно чудовищно изчадие от глъбините на ада с остри, дълги десет хиляди мили зъби, с дъх, от който океаните завират, с нокти, способни да изтръгнат континентите, с хиляди жежки като слънцето очи, с широки един милион мили челюсти, изобщо един звяр, какъвто никога… никога… ама никога не сте…

— И успяха да ви убедят, че именно вашата група трябва да тръгне първа, така ли? — запита Артър.

— О, да — каза Капитанът, — всички ни уверяваха, според мен много учтиво, че за да имат останалите висок дух и самочувствие, много е важно да знаят, че ще пристигнат на планета, където ще могат да се подстрижат прилично и където телефоните ще бъдат добре почистени.

— О, да — съгласи се Форд, — разбира се, че е много важно. А другите два кораба, ъъъ… те дали са тръгнали след вас?

Известно време Капитанът нищо не отговори. Усука се във ваната и се загледа назад, отвъд огромното туловище на кораба, към сияйния галактически център. Присви очи и се взря в невъобразимите далнини.

— Хъ, знаете ли, вашият въпрос е много странен — каза той, като си позволи да се намръщи леко на Форд, — защото, колкото и да е странно, от тях не сме чули и едно пиукане дори, откакто тръгнахме преди пет години… Но трябва да са някъде зад нас.

И отново впери поглед в далечината.

Погледът на Форд също се насочи нататък и той се намръщи замислено.