Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Разбира се — рече той тихо, — ако не ги е изял козелът…

— А, да … — каза Капитанът с глас, в който бе започнала да се прокрадва едва доловима нотка на колебание — козелът…

Очите му обходиха масивните очертания на приборите и компютрите, подредени край стените на мостика. Те продължаваха да примигват невинно срещу него. Отправи взор нагоре към звездите, но ни една от тях не проговори. Обърна поглед към първия и втория офицер, но в момента и двамата сякаш бяха потънали в своите собствени мисли. Погледна към Форд Префект, който на свой ред повдигна вежди.

— Знаете ли, може да ви се стори малко особено — заговори накрая Капитанът, — но сега, като започнах да разказвам тази история на друг човек… искам да кажа, не ви ли се струва странна тази работа, Първи?

— Ъъъъъъъъъъъ… — каза първият офицер.

— Е, добре — каза Форд, — виждам, че има доста неща, за които искате да си поприказвате, затова бих желал да ви благодаря за питиетата и да ви помоля да ни свалите на първата планета, край която минем…

— О, знаете ли, това няма да е много лесно — каза Капитанът, — защото онова нещо, дето определя курса на полета, беше програмирано, преди да напуснем Голгафринчъм. Струва ми се, донякъде и заради това, че не ме бива много в сметките…

— Да не искате да кажете, че не можем да напуснем този кораб? — извика Форд, изведнъж загубил търпение. — Кога трябва да достигнем на планетата, която трябва да колонизирате?

— О, почти пристигнахме, струва ми се — каза Капитанът, — след някоя и друга секунда. Може би е време да излизам от тази вана. Всъщност не знам защо пък да ставам точно когато ми е най-приятно.

— Значи все пак след малко кацаме? — попита Артър.

— Ами, няма да е точно КАЦАНЕ, всъщност не става дума за кацане, о не… ъъъ…

— Какви ги говорите? — попита Форд рязко.

— Ами — каза Капитанът, като подбираше думите си много внимателно, — струва ми се, ако не греша, че сме програмирани да се разбием върху нея.

— Да се разбием? — извикаха Форд и Артър.

— Ъъъ, да — каза Капитанът, — да, мисля, че това също влиза в плана. Имаше някаква важна причина, но в момента не мога да си я спомня. Нещо във връзка с това, че… ъъъ…

Форд избухна.

— Вие сте шайка гадни, ненужни идиоти! — изкрещя той.

— Да, точно така — ухили се Капитанът, — тази е причината.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ дава следната информация за планетата Голгафринчъм:

Това е планета с древна, забулена в тайни история, богата на легенди, червена, а на места зелена от кръвта на тези, които от незапомнени времена са се опитвали да я покорят; това е една опожарена от слънцето безплодна земя, с благовонен, зноен въздух, изпълнен с омайните ухания на дъхавите ручейчета, които се стичат на тънки струйки по горещите, прашни канари и подхранват затулените под тях тъмни лишеи; това е земя на горещи глави и разюздани фантазии, особено сред тези, които дъвчат лишеи; но и земя на хладни, трезви умове, най-вече сред тези, които са се заклели да не дъвчат лишеи и са намерили дърво, под което да седнат; земя също на стомана, кръв и героизъм; земя на тялото и душата. Това е нейната история.

И в цялата тази древна и забулена в тайни история без съмнение най-тайнствените образи от всички са тези на Великите обикалящи поети на Ариум. Тези обикалящи поети са минавали по отдалечените планински проходи, където причаквали малки групички непредпазливи пътници, започвали да обикалят в кръг около тях и да ги замерят с камъни.

И когато пътниците се развиквали и ги питали защо не ги оставят на мира и не отидат да напишат някой и друг стих, вместо да тормозят хората и да ги замерят с камъни, те веднага преставали и запявали една от седемстотин деветдесет и четирите велики песни от цикъла за Василиан. Това бяха невероятно красиви песни и още по-невероятно дълги и всички се придържаха към един и същ модел.

В първата част на всяка песен се разказва как веднъж от град Василиан тръгват на път петима умни принцове на четири коня. Принцовете, които, разбира се, са храбри, благородни и мъдри, кръстосват надлъж и нашир далечни земи, сражават се с гигантски чудовища, сблъскват се с екзотични философии, пият чай с нечувани божества, спасяват прекрасни лами от зли принцеси и накрая заявяват, че са озарени от знания за света и затова прекратяват своите странствания.

Във втората, значително по-дълга част се разказва за безкрайните им препирни за това, кой от тях ще ходи пеша по обратния път към дома.