Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Жълтите ивици са богати на белтъчини, зелените съдържат витамин С и В-комплекс, а малките розови цветчета съдържат екстракт от покълнало жито.

Зейфод я пое и разгледа с учудване.

— А какви са тези кафяви петна? — попита той.

— Кетчуп — отговори Рууста. — В случай че ми втръсне покълналото жито.

Зейфод помириса хавлията подозрително. Още по-подозрително засмука единия и край и веднага го изплю.

— Ъъффф — заяви той.

— Да — каза Рууста, — когато и на мен ми се е налагало да смуча този край, след това веднага трябва да се посмуче и другият.

— Защо — попита Зейфод недоверчиво, — какво има там?

— Антидепресанти — каза Рууста.

— Знаете ли, нещо нямам апетит към тази хавлия — каза Зейфод, като му я върна.

Рууста я взе, скочи пъргаво от бюрото, заобиколи го, седна на стола и си вдигна краката.

— Бийблброкс — каза той, като си сложи ръцете зад главата, — изобщо имате ли представа какво ще ви се случи на Фрогстар?

— Може би ще ме нахранят? — предложи той с надежда.

— Може би ще ви нахранят — каза Рууста — с представата за Шеметната бездна на абсолютното прозрение.

Зейфод за пръв път чуваше за подобно нещо. Беше уверен, че е запознат с всички увеселителни заведения в Галактиката, затова предположи, че Шеметната бездна на абсолютното прозрение не е едно от тях. Попита Рууста какво е това.

— Нищо повече — отговори Рууста — от най-жестоката форма на психическо изтезание, на което може да бъде подложено едно разумно същество.

Зейфод кимна примирено.

— Значи — каза той — няма да има ядене, така ли?

— Слушайте! — каза Рууста настойчиво. — Можете да убиете човек, да умъртвите тялото му, да прекършите духа му, но само Шеметната бездна на абсолютното прозрение е способна да унищожи душата на човек! Процедурата трае само няколко секунди, но последиците остават за цял живот!

— Опитвали ли сте някога Пангалактическия Гаргаробластер? — попита Зейфод троснато.

— Това е по-страшно.

— Брейй! — каза Зейфод, силно впечатлен.

— А имате ли представа защо искат да ми сторят това? — добави той след малко.

— Вярват, че този е най-добрият начин да ви видят сметката веднъж завинаги. Те знаят какво целите.

— А не биха ли могли да драснат няколко реда и да ми кажат какво е то, че и аз да знам.

— Вие знаете — изрече Рууста, — много добре знаете, Бийблброкс. Вие искате да се срещнете с човека, който властва над Вселената.

— Може ли да готви? — попита Зейфод, но като размисли, каза: — Не вярвам да може. Ако умееше да сготви едно хубаво ядене нямаше ла седне да се безпокои какво става във Вселената. Искам да се срещна с един майстор готвач.

Рууста въздъхна тежко.

— А вие какво правите тука? — запита го Зейфод. — Вие какво общо имате с цялата тази работа?

— Аз съм просто един от тези, които планираха всичко това заедно със Зарниууп, заедно с Йуудън Вранкс, заедно с вашия прадядо. И заедно с вас, Бийблброкс.

— С мен?

— Да, с вас. Казаха ми, че сте се променили, но не допусках, че толкова.

— Но…

— Тук съм, за да свърша една работа. Ще я свърша, преди да ви напусна.

— Каква работа бе, човек? За какво говорите?

— Ще я свърша, преди да ви напусна.

Рууста потъна в ненарушимо мълчание.

Зейфод беше ужасно доволен.

Въздухът на втората планета на звездната система Фрогстар беше спарен и нездравословен.

Влажните ветрове, които непрестанно духаха над повърхността и, вееха над покритите със сол крайбрежни низини, над пресъхналите блата, над гъстата, гниеща растителност и над порутените останки на разрушените градове. Нищо живо не се движеше по повърхността й. И тя, подобно на много други планети в тази част на Галактиката, беше отдавна изоставена.

Воят на вятъра беше доста тъжен, когато се луташе сред развалините на старите къщи в градовете; още но-тъжен бе, когато се блъскаше в основите на високите черни кули, които се поклащаха тревожно тук и там по повърхността на този свят. На върха на тези кули живееха орляци големи, мършави, зловонни птици, единствените наследници на цивилизацията, живяла някога тук.

Най-тъжен обаче бе воят на вятъра, когато преминаваше над едно пъпковидно здание, разположено насред широкото сиво поле в покрайнините на най-големия от изоставените градове.

Това пъпковидно здание беше станало причина този свят да си спечели репутацията на възможно най-зловещото място в цялата Галактика. Отвън то представляваше просто един метален купол с диаметър около тридесет фута. Отвътре представляваше нещо толкова чудовищно, че умът е неспособен да го побере.