Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Опита се да се върне обратно при асансьора — знаеше, че е безполезно, но нищо друго не можеше да измисли.

Изведнъж, в края на един коридор, който се пресичаше с този под прав ъгъл, съгледа внезапно появилата се фигура на един мъж. Мъжът също го забеляза.

— Бийблброкс, бързо тук! — извика той.

Зейфод го огледа подозрително. Още един бомбен взрив разтърси сградата.

— А, не — извиси глас Зейфод. — Как така „Бийблброкс бързо тук“! Кой сте вие всъщност?

— Приятел! — извика мъжът в отговор и се затича към Зейфод.

— О, така ли? — каза Зейфод. — По-точно чий приятел? Или може би храните топли чувства към цялото човечество?

Мъжът препускаше по коридора, въпреки че подът под краката му подскачаше като развълнувано одеяло. На ръст беше нисък, набит, с обветрено лице, а дрехите му имаха вид, сякаш два пъти са обиколили Галактиката и са се върнали, без да слизат от гърба му.

— Знаете ли — извика Зейфод в ухото му, когато другият пристигна, — че бомбардират вашата сграда?

Мъжът направи знак, че това му е известно.

Изведнъж светлината изчезна. Зейфод се извърна към прозореца да види какво става и с ококорени очи проследи как един огромен, лъскав, подобен на плужек космически кораб се плъзна бавно покрай сградата. След него минаха още два.

— Правителството, което предадохте, е твърдо решило да ви залови, Зейфод — каза мъжът през зъби. — Изпратили са цяла ескадрила изтребители Фрогстар.

— Изтребители Фрогстар! — промълви Зейфод. — Заркуон!

— Сега ясна ли е картината?

— Какви са тези изтребители Фрогстар?

Зейфод беше сигурен, че някой му бе споменавал за тях, когато беше президент, но по принцип той не даваше ухо на служебни разговори.

Мъжът го дърпаше да влезе през една врата. Реши да се остави да го водят. С оглушителен вой нещо малко, черно и подобно на паяк се стрелна във въздуха и се изгуби надолу по коридора.

— Какво беше това! — изсъска Зейфод.

— Робот разузнавач тип Фрогстар, клас А, изпратен да търси вас — обясни мъжът.

— Хей, наистина ли?

— Залегни!

От другия край на коридора се зададе едно по-голямо черно, подобно на паяк нещо. И то профуча край тях.

— А това е…?

— Робот разузнавач тип Фрогстар, клас В, изпратен да търси вас.

— А това? — попита Зейфод, когато трето него процепи въздуха.

— Робот разузнавач тип Фрогстар, клас С, изпратен да търси вас.

— Хей — изхили се Зейфод на себе си, — ама много глупави били тези роботи, а?

Откъм моста се разнесе мощно боботене и дрънчене. От отсрещната кула по посока към тях по него се движеше някаква грамадна черна маса, с размери и форма на танк.

— Това пък какво е, фотоните го взели? — изтръгна се от Зейфод.

— Танк — каза мъжът. — Робот разузнавач тип Фрогстар, клас Д, изпратен да търси вас.

— Не е ли време да се махаме?

— Смятам, че е време.

— Марвин! — извика Зейфод.

— Какво има?

Марвин се надигна от купчината развалини в долния край на коридора и впери поглед в тях.

— Виждаш ли онзи робот, който идва към нас?

Марвин погледна към грамадната черна маса, която пъплеше по моста към тях. Погледна и своето собствено малко метално тяло. После отново обърна поглед към танка.

— Предполагам, че искате да го спра — каза той.

— Да.

— Докато вие си спасявате кожата?

— Да — отвърна Зейфод. — И се дръж храбро!

— Ще се държа — каза Марвин, — докато има за какво.

Мъжът дръпна Зейфод за ръката и той тръгна след него надолу по коридора. Изведнъж се сети за нещо.

— Къде отиваме? — попита той.

— В кабинета на Зарниууп.

— Не е ли по-добре да отложим срещата за по-удобен момент?

— Вървете.

Марвин бе застанал в края на коридора, откъдето започваше мостът. В действителност той не беше особено малък робот. Сребристото му тяло блестеше под прашните лъчи на слънцето и се тресеше от непрестанните бомбени удари, които продължаваха да се сипят върху сградата.

Изглеждаше обаче затрогващо дребен пред грамадния черен танк, който се дотътри и спря пред него. Танкът го изследва с една сонда. След това сондата се скри.

Марвин продължаваше да стои на мястото си.

— Махай се от пътя ми, дребно роботче — изръмжа танкът.

— Страхувам се, че ме оставиха тук, за да те спра — каза Марвин.

Сондата отново се показа за една бърза проверка. И пак се прибра.

— Ти? Да спреш мен? — изрева танкът. — Опитай се де!

— Не, наистина съм длъжен — заяви Марвин простичко.

— С какво си въоръжен? — изрева танкът, като все още не можеше да повярва на ушите си.