Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— А имаш ли представа аз как се чувствам? — каза Марвин с горчивина.

— Плюха си на петите и те изоставиха, тъй ли? — изтрещя машината.

— Да — каза Марвин.

— Ще взема да разбия и гадния им покрив! — беснееше танкът.

И с един изстрел отнесе покрива на моста.

— Хей, страшен си — прошепна Марвин.

— Още нищо не си видял — закани се машината. — И този под мога да строша, изобщо не е проблем.

Рече и го направи.

— Какво става, по дяволите! — изрева машината, докато падаше от петнадесетия етаж, преди да се разбие на парчета на земята.

Каква отчайващо тъпа машина — отбеляза Марвин и бавно се отдалечи.

— Ее, все така ли ще си седим или какво? — каза Зейфод ядосано. — Онези там пък какво искат?

— Искат вас, Бийблброкс — каза Рууста. — Ще ви закарат на Фрогстар — най-зловещото място в цялата Галактика.

— О, така ли? — каза Зейфод. — Само че първо трябва да дойдат и да ме хванат.

— Вече дойдоха и ви хванаха — заяви му Рууста. — Погледнете през прозореца.

Зейфод погледна — и зяпна.

— Но земята под нас се отдалечава! — ахна той. — Къде отнасят планетата?

— Сградата отнасят — поясни Рууста. — Намираме се във въздуха. Летим.

Край прозореца на кабинета прелитаха облаци.

Навън в откритото въздушно пространство се виждаха тъмнозелените изтребители Фрогстар, които образуваха кръг около изтръгнатата из основи кула на сградата. От тях струяха силови лъчи, които образуваха сложна плетеница и държаха кулата здраво в своята прегръдка.

Зейфод клатеше глава в недоумение.

— С какво съм заслужил това? — каза той. — Влизам в една сграда и те вземат, че я отнасят. Какво толкова съм направил?

— Те не се безпокоят от това, което сте направили, а от това, което предстои да направите — каза Рууста.

— Ама нали аз решавам това!

— Решавахте. Преди много години. А сега се дръжте здраво, защото ще пътуваме с голяма скорост и доста ще друса.

— Ако някога се случи да срещна себе си — каза Зейфод, — така здраво ще се цапардосам, че няма да разбера какво ме е ударило.

Марвин влезе през вратата, изгледа Зейфод с укор, просна се в един ъгъл и се самоизключи.

На мостика на „Златно сърце“ цареше пълна тишина. Артър се взираше в стойката пред себе си и размишляваше: върху нея бяха подредени пластмасови квадратчета с букви, от които се мъчеше да състави дума. Улови за миг изпитателния поглед на Трилиън върху себе си. После пак се загледа в стойката.

Най-сетне видя думата.

Взе шест квадратчета и ги положи върху дъската, която лежеше точно пред стойката.

Върху шестте квадратчета бяха изписани буквите Д, Е, Л, И, К и А. Сложи ги до буквите Т, Е, Н.

— Деликатен — обяви той. — Точките се утрояват. Страхувам се, че стават твърде много.

Корабът се разтресе и част от буквите се разпиляха за кой ли път.

Трилиън въздъхна и отново започна да ги подрежда. Нагоре и надолу по смълчаните коридори отекваха крачките на Форд Префект, който обикаляше кораба и блъскаше с юмрук по безжизнените прибори.

Защо корабът не престава да се тресе? — чудеше се той.

Защо се люлееше и клатеше?

Защо не можеше да разбере къде се намират.

Къде всъщност се намираха?

Лявата кула на сградата на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ се носеше през междузвездното пространство със скорост, която никога досега, а и по-късно не е достигана от никое друго учреждение в цялата Вселена.

В една стая на петнадесетия етаж Зейфод Бийблброкс крачеше ядосано напред-назад.

Рууста бе приседнал на края на бюрото, зает с периодичния преглед на своята хавлия.

— Хей, закъде казахте, че лети тази сграда? — попи-та Зейфод.

— За Фрогстар — отговори Рууста, — най-зловещото място в цялата Галактика.

— Ще се намери ли там нещо за ядене? — полюбопитствува Зейфод.

— Ядене? Отивате на Фрогстар и се безпокоите дали там има ядене?

— Без ядене може и да не стигна до Фрогстар.

Навън не се виждаше нищо освен трепкащите светлини на силовите лъчи и някакви неясни зелени ивици — вероятно това бяха размазаните силуети на изтребителите Фрогстар. При тази скорост самото пространство бе станало невидимо и дори нереално.

— Вземете — каза Рууста, като подаде на Зейфод хавлията си, — посмучете това.

Зейфод го изгледа тъй, сякаш очакваше от челото му да изскочи една кукувичка и да каже „ку-ку“.

— Пропита е с хранителни вещества — поясни Рууста.

— Вие какво, имате навик да се накапвате по време на ядене ли? — рече Зейфод.