Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

На около стотина ярда от него след един участък от осеяна с ями, опустошена и невероятно безплодна земя се намираше нещо, което навярно може да бъде описано като подобие на площадка за кацане. По-конкретно върху една доста голяма площ бяха пръснати грозните скелети на две или три дузини аварийно приземили се сгради.

Над и около тези сгради витаеше един дух, дух, който чакаше нещо.

Духът насочи вниманието си към небето и не след дълго там се появи далечна малка точица, заобиколена околовръст от по-малки точици.

По-голямата точица беше лявата кула на сградата на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ, която навлизаше в стратосферата на Фрогстар, свят В.

Едва сега Рууста наруши продължителното и неловко мълчание, установило се между двамата мъже.

Той се изправи и прибра хавлията си в една чанта.

— Бийблброкс — каза той, — настана време да изпълня задачата, заради която бях изпратен тука.

Зейфод, който седеше в един ъгъл и разменяше неизречени мисли с Марвин, извърна поглед към него.

— Да? — каза той.

— Сградата след малко ще се приземи. Когато я напускате, не излизайте през вратата — рече Рууста, — излезте през прозореца. — Желая ви успех — добави той и напусна стаята, изчезвайки от живота на Зейфод по същия мистериозен начин, по който се бе появил.

Зейфод скочи към вратата и натисна дръжката, но Рууста вече бе успял да я заключи. Сви равнодушно рамене и се върна в своя ъгъл.

Две минути по-късно кулата извърши принудително кацане и се приземи с трясък сред развалините на другите сгради. Ескортът от изтребители Фрогстар изключи силовите си лъчи, извиси се стръмно в небето и се насочи към Фрогстар, Свят А, едно във всяко отношение по-привлекателно място. Никога не кацаха на Фрогстар, Свят В. Никой никога не стъпваше на повърхността на тази планета, освен подбраните жертви на Шеметната бездна на абсолютното прозрение.

Зейфод беше силно разтърсен от принудителното кацане. Продължи да лежи известно време сред смълчаните прашни руини, в каквито се бе превърнала голяма част от стаята. Никога в живота си не се бе чувствал по-злочест, отколкото сега. Чувстваше се объркан, чувстваше се самотен, чувстваше, че никой не го обича. Но след малко си каза, че трябва да стане и да приключи с тази работа, каквато и да е тя.

Огледа внимателно потрошената и разбита стая. Стената около касата на вратата се бе нацепила и вратата зееше отворена. По чудо прозорецът бе останал затворен и здрав. За миг се поколеба, но после реши, че щом доскорошният му странен спътник се бе подложил на това, на което се бе подложил, само за да му каже това, което му бе казал, то за това трябва да има някаква сериозна причина. С помощта на Марвин успя да отвори прозореца. Зейфод погледна навън, но прашният облак, вдигнал се след сгромолясването и порутените грамади на другите сгради, сред които се намираха, не му позволиха да види нищо от света, който ги заобикаляше.

Но не това го безпокоеше в момента. Безпокоеше го най-вече гледката, която се разкри под него, когато погледна надолу. Кабинетът на Зарниууп се намираше на петнадесетия етаж. Сградата се бе приземила под ъгъл от около четиридесет и пет градуса, но въпреки това сърцето му спря да бие, като си представи какво го чака.

Най-сетне, жегнат от непрекъснатата серия от презрителни погледи, които Марвин му хвърляше, той си пое дълбоко дъх и се промуши навън откъм силно наклонената стена на сградата. Марвин го последва и двамата запълзяха бавно и мъчително надолу по петнадесетте етажа, които ги разделяха от земята.

Докато пълзеше, дробовете му се задръстиха с влажен въздух и прах, очите му засмъдяха, а от огромната височина и двете му глави се завъртяха.

Редките коментари на Марвин от рода на „Вие живите същества страшно обичате такива неща, нали? Питам просто за информация“, не спомагаха много за подобряването на душевното му състояние.

На половината път надолу по стената на полуразрушената сграда те се спряха да починат. Докато лежеше задъхан от страх и умора, на Зейфод му се стори, че Марвин изглежда малко по-весел от обикновено. Но после осъзна, че това не е така. Роботът изглеждаше весел само в сравнение с неговото собствено настроение.

Размахвайки тежко криле, от бавно слягащия се облак прах долетя голяма мършава черна птица и като протегна тънките си крака, кацна срещу наклонения перваз на един прозорец на няколко ярда от Зейфод. След това прибра крилете си и се заклатушка тромаво напред-назад.