Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— А знаете ли какво представлява тукашният пейзаж? — попита гласът на Гаргравар.

— Ъъъ, не.

Зейфод мина през купчините отломъци и заобиколи една от порутените сгради, която му пречеше да види гледката.

Пред погледа му се откри ландшафтът на Фрогстар, Свят В.

— Е, добре — каза той, — просто ще се помотая малко наоколо.

— Не — каза Гаргравар, — Бездната вече ви очаква. Трябва да тръгваме. Последвайте ме.

— Ъъъ, така ли? — попита Зейфод. — А как ще стане това?

— Ще тананикам — отговори Гаргравар. — Следвайте тананикането.

Във въздуха се разнесе някакъв нежен, едва доловим и изпълнен с печал напев. Сякаш че не долиташе от някое определено място и едва когато се заслуша много внимателно, Зейфод успя да определи посоката, от която идваше. Бавно, залитайки като пиян, пое нататък. Какво друго му оставаше?

Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.

Мнозина биха предпочели да се заселят в някое по-малко, измислено от тях самите място, а не са малко и тези, които вече са сторили това.

Така например в единия край на източния клон на Галактиката се намира голямата, покрита с гори планета Огларун, цялото „разумно“ население на която неотлъчно живее на един твърде малък и пренаселен орех. И на това дърво те се раждат, живеят, влюбват се, дълбаят в кората му мънички умозрителни статийки върху смисъла на живота, безсмислието на смъртта и необходимостта от ограничаване на раждаемостта, водят няколко съвсем незначителни войни и накрая умират, привързани към долната част на някой от по-трудно достижимите и отдалечени клони.

Всъщност единствените огларунияни, които някога напускат дървото, са онези от тях, които биват изхвърляни от него заради това, че са извършили възможно най-отвратителното престъпление — задавали са си въпроса, дали и на другите дървета няма условия за живот и дори са се чудили дали другите дървета са нещо повече от халюцинации, предизвикани от прекомерната консумация на Оглаорехи.

Колкото и необичайно да изглежда едно такова поведение, в галактиката няма форма на живот, която да не може да бъде обвинена в нещо подобно и именно затова Шеметната бездна на абсолютното прозрение е толкова ужасяващо място. Защото когато човек попадне в Бездната, в един миг добива представа за цялата невъобразима безкрайност на мирозданието, зареяна някъде в него се вижда малка стрелкичка, която сочи към една микроскопична точица върху друга микроскопична точица и казва: „Ти си тук.“

Пред Зейфод се стелеше сива равнина, осквернена и опустошена равнина. Вятърът фучеше бясно над нея. Насред полето се виждаше стоманената пъпка на купола. Това, предположи Зейфод, бе мястото, накъдето го водеха. Това беше Шеметната бездна на абсолютното прозрение.

Докато стоеше и я наблюдаваше навъсено, изведнъж от нея се разнесе някакъв нечовешки вой на ужас, сякаш идваше от човек, на когото с огън вадеха душата. Извиси се над рева на вятъра и заглъхна.

Зейфод подскочи от страх — имаше чувството, че кръвта му се е превърнала в течен хелий.

— Хей, какво беше това? — промълви той почти безгласно.

— Запис — каза Гаргравар — на последния човек, попаднал в Бездната. Винаги се пуска на поредната жертва. Нещо като прелюдия.

— Хей, ама това наистина звучеше кошмарно… — измънка Зейфод. — Не бихме ли могли да отскочим за малко на някакво парти или нещо подобно, да го обсъдим още веднъж?

— Доколкото ми е известно — каза Гарграваровият ефирен глас. — в момента вероятно съм на парти. Тялото ми, искам да кажа. Напоследък често излиза без мене. Казва, че му преча. Прав му път.

— Каква е тази история с вашето тяло? — попита Зейфод, като се опитваше всячески да отложи това, което предстоеше да му се случи.

— Ами то е… виждате ли, то е доста заето — каза Гаргравар неуверено.

— Да не искате да кажете, че си е намерило друг дух? — попита Зейфод.

Настъпи продължителна и малко тягостна пауза, след което Гаргравар отново проговори.

— Държа да ви кажа — отговори той накрая, — че намирам шегата ви за безвкусна.

Зейфод измърмори смутено някакво объркано извинение.

— Няма нищо — каза Гаргравар, — нямаше как да знаете.

Гласът потрепера от болка.

— Истината е там — продължи той с тон, от който личеше, че прави усилени опити да се контролира, — истината е там, че в момента се намираме в състояние на фактическа раздяла. Предполагам, че ще приключи с развод.