Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Размахът на крилете и стигаше някъде към шест фута, а главата и шията й изглеждаха странно големи за една птица. Лицето й беше плоско, човката едва загатната, а някъде по средата на долната част на крилете й ясно личаха закърнелите остатъци от нещо подобно на ръка.

В действителност птицата много приличаше на човек.

Тя обърна пълните си с тъга очи към Зейфод и затрака нестройно с клюн.

— Махай се оттука — каза Зейфод.

— Окей — промърмори мрачно птицата и отлетя обратно в прашния облак.

Зейфод проследи полета и с безкрайно изумление.

— Онази птица не проговори ли преди малко? — попита той Марвин угрижено. Беше готов да повярва и в друго обяснение, че всъщност има халюцинации.

— Да — потвърди Марвин.

— Горкичките — отбеляза един дълбок, безплътен глас в ухото на Зейфод.

Като се извърна рязко да види откъде идва този глас, Зейфод едва не се изтърси долу. Залови се отчаяно за един отворен прозорец и си поряза ръката. Но успя да се задържи, дишайки учестено.

Гласът нямаше никакъв видим източник — наоколо не се виждаше никой. Въпреки това той пак проговори.

— Историята им е много тъжна. Истинска трагедия.

Зейфод се заозърта като луд. Гласът бе дълбок и приглушен. При други обстоятелства можеше да бъде описан като успокоителен. Но няма нищо успокоително в това, че един безтелесен глас ти говори от нищото особено пък когато, подобно на Зейфод, не си в най-добрата си форма и висиш от перваза на прозорец, който се намира на осмия етаж на извършила принудително кацане сграда.

— Хей, ъъъ… — запелтечи той.

— Да ви разкажа ли тяхната история? — попита гласът тихо.

— Хей, кой сте вие? — изрече Зейфод задъхано. — Къде сте?

— Тогава може би по-късно — прошепна гласът. — Казвам се Гаргравар. Аз съм Кустос на Шеметната бездна на абсолютното прозрение.

— А защо не ви виждам…?

— Ще видите, че придвижването ви надолу по сградата ще бъде значително улеснено — гласът стана по-висок, — ако се преместите около два ярда вляво. Защо не опитате?

Зейфод погледна нататък и видя, че по външната стена на сградата са издълбани къси хоризонтални прорези, които стигаха чак до долу. С благодарност се насочи към тях.

— Ще ви видя отново долу — каза гласът в ухото му и като го изрече, се изгуби.

— Хей — извика Зейфод, — къде сте…?

— Ще ви отнеме не повече от няколко минути… — каза гласът съвсем-съвсем слабо.

— Марвин — обърна се Зейфод със сериозен тон към робота, който бе приклекнал отчаяно до него, — чу ли… един гла… преди малко…?

— Да — отговори Марвин кратко и стегнато.

Зейфод кимна. Отново извади своите чувствителни към опасност очила. Бяха съвсем черни и вече доста надраскани от непознатия метален предмет в джоба му. Сложи ги. Пътят му надолу по сградата щеше да бъде доста по-лек, ако изобщо не виждаше какво именно прави.

След няколко минути достигна изтръгнатите от земята и разкъсани основи на кулата и като си свали очилата, скочи долу.

Марвин се присъедини към него след миг-два и се просна по лице в праха и отломъците, откъдето сякаш нямаше намерение да се помръдне.

— А, ето ви и вас — обади се внезапно гласът в ухото на Зейфод. — Моля да ме извините, че ви изоставих по този начин. Работата е там, че от високото ми се върти главата. По-точно — продължи той с тъга, — въртеше ми се главата, докато я имах.

Зейфод се озърна много бавно и внимателно, за да провери дали не е пропуснал да забележи нещо, което би могло да бъде източникът на гласа. Но успя да види само прах, отломъци и извисяващите се туловища на заобикалящите ги здания.

— Хей, ъъъ, защо не мога да ви видя? — попита той. — Защо не сте тука?

— АЗ съм тук — изрече бавно гласът. — Тялото ми много искаше да дойде, но в момента е възпрепятствано. Има толкова неща да прави, уговорени срещи и т. н. — И след нещо подобно на въздушна въздишка продължи: — Но вие знаете какви са телата, нали?

Зейфод не беше съвсем сигурен в това.

— Мислех, че знам — каза той.

— Надявам се, че поне за почивката си е помислило — продължи гласът. — Напоследък живее тъй напрегнато, че сигурно едва се държи на лактите си.

— Лактите ли? — каза Зейфод. — Предполагам, че имате предвид краката.

Известно време гласът нищо не каза. ЗейФод се огледа притеснено. Не знаеше дали си е отишъл, или е все още тук, или какво мисли да прави. След малко гласът отново заговори.

— Значи вие сте за Бездната, така ли?

— Ъъъ, виждате ли — каза Зейфод, като направи доста несполучлив опит да си придаде безгрижен вид, — ако питате мен, аз изобщо не бързам. Бих могъл да се помотая малко, да поразгледам тукашния пейзаж…