Дъглас Адамс: Почти безобидна

— Какви ги дрънкаш!? Вечно се махаме отнякъде! — сега и двете й ръце стискаха оръжието, и двете трепереха. Не беше насочено конкретно към никого. Беше насочено към света въобще.

— Слушай — каза Трилиън отново. — Оставих те, защото трябваше да отразявам една война за мрежата. Беше много опасно. Поне си мислех, че ще е така. Пристигнах на мястото и изведнъж войната престана да съществува. Имаше някаква аномалия във времето и… слушай! Моля те, слушай! Един разузнавателен кораб не се появи, а останалата флотилия беше разпръсната като в някакъв фарс. Сега такива неща се случват непрекъснато!

— Не ме интересува! Не искам и да чуя за гадната ти работа! — изкрещя Наслуки. — Искам дом! Искам някъде да си намеря място!

— Твоят дом не е тук — каза Трилиън все още със спокоен глас. — Ти нямаш дом. Никой от нас няма дом. Вече едва ли някой има. Изчезналият кораб, за който споменах… Съществата на него също нямат дом. Не знаят откъде са. Дори не са в състояние да си спомнят кои са и какви са. Те са заблудени, объркани и много изплашени. Сега те са тук, в тази слънчева система и ще направят нещо много… много неразумно, защото са заблудени и объркани. Ние… ние трябва да се махнем оттук… веднага. Не знам къде можем да отидем. Може би няма къде. Но не бива да оставаме и тук. Моля те! Още веднъж. Идваш ли?

Наслуки трепереше, изпаднала в паника.

— Всичко е наред — обади се Артър внимателно. — Аз съм тук, в безопасност сме. Не ме карай да ти обяснявам сега, но знам, че съм в безопасност, значи и ти си в безопасност.

— Какво говориш? — попита Трилиън.

— Бъдете спокойни — каза Артър. Сам той се чувстваше много спокоен. Беше неуязвим и всичко наоколо му се струваше нереално.

Бавно, постепенно Наслуки се отпусна и цевта на оръжието сантиметър по сантиметър се насочи надолу.

Две неща се случиха едновременно.

Вратата на мъжката тоалетна в горния край на стълбата се отвори и мъжът, който бе заговорил Артър, излезе, подсмърчайки.

Стресната от раздвижването, Наслуки вдигна оръжието, точно когато мъжът зад нея се опита да го сграбчи.

Артър се хвърли на пода. Чу се оглушителен гърмеж. Строполи се тромаво, а Трилиън падна върху него. Настъпи тишина.

Артър вдигна поглед към горния край на стълбата и видя, че мъжът го гледа абсолютно вцепенен.

— Ти… — промълви той и се разпадна.

Наслуки хвърли оръжието и избухна в ридания.

— Съжалявам! — проплака тя — Толкова съжалявам! Толкова, толкова съжалявам!

Триша отиде при нея. Трилиън — също. Артър седна на стълбите, подпрял главата си с ръце, без да има и най-малка представа какво да направи. Форд беше на стъпалото под него. Той вдигна нещо от земята, огледа го с любопитство и го подаде на Артър.

— Това говори ли ти нещо?

Артър го пое. Беше кибритът, изпуснат преди малко от убития мъж. На него беше написано името на клуба. И името на собственика му. Изглеждаше така:

СТАВРО МЮЛЕР БЕТА

Остана втренчен в кибрита известно време, докато нещата започнаха да се изясняват в ума му. Зачуди се какво да направи, но вяло. Хората наоколо бяха започнали да тичат насам-натам и да крещят, но на него изведнъж му стана напълно ясно, че вече няма какво да се направи — нито сега, нито когато и да било. В суматохата, която му се струваше чужда и непозната, успя да зърне Форд Префект, който се смееше като обезумял.

Обзе го дълбоко спокойствие. Знаеше, че сега, най-накрая, веднъж и завинаги с него окончателно е свършено.

В полуосветения мостик във вътрешността на кораба на вогоните Простотник вогон Джелтс седеше сам. На екраните за външно виждане, монтирани на стената, за миг проблесна светлина. Във въздуха над него зеленосинята кренвиршоподобна форма постепенно изчезна. Вариантите рухнаха, възможностите се нагънаха в себе си и след малко всичко престана да съществува. Настъпи дълбок мрак. Капитанът на вогоните остана обгърнат от него в продължение на няколко секунди.

— Светлина! — нареди той.

Не последва отговор. Птицата също бе изчезнала от всякакви възможности.

Капитанът запали осветлението сам. Взе листа хартия и постави малкото кръстче в квадратчето.

Е, свърши и с това. Корабът му потъна в мастилената бездна.

Въпреки че бе предприел много конструктивни, според него, действия, Лидерът на Гребулоните в края на краищата прекара тежък месец. Той с нищо не се отличаваше от предишните, освен по факта, че вече по телевизията не даваха нищо, вместо това си пускаше по малко лека музика.