Дъглас Адамс - Почти безобидна

— Покажи ми — каза той.

Една тъмна птица разпери криле и се издигна във въздуха край него. Мрак обхвана мостика. В черните очи на птицата за миг проблеснаха мътни светлини и в същото време някъде дълбоко в адресното пространство за инструкции една след друга започнаха да отпадат скобите, да се слага край на логическите операции „ако“, а цикличните функции да викат себе си за последен път.

Ярко видение освети мрака — воднистосиньо и зелено, с удължена еластична форма като накъсана връзка кренвирши.

С високопарен възглас на задоволство капитанът на вогоните се отпусна назад, за да гледа.

— Точно тук, на номер четиридесет и две — извика Форд Префект на шофьора на таксито. — Точно тук.

Колата спря, Форд и Артър изскочиха навън. По пътя бяха спрели пред доста банкови автомати и Форд мушна шепа банкноти през прозореца.

Входът на клуба беше тъмен, строго елегантен. Името му бе изписано единствено на малка метална плочка. Членовете знаеха къде се намира, а за нечленовете нямаше никакво значение дали знаят или не.

Форд Префект не беше член на клуба на Ставро, макар че бе посещавал другия му клуб в Ню Йорк. Знаеше много лесен начин за влизане в клубове, в които не членува. Просто отвори вратата, влезе, посочи назад към Артър и каза:

— Всичко е наред. Този е с мен.

Хукна надолу по тъмните, лъснати стъпала, чувствайки се отлично в новите си обувки. Бяха велурени и сини и му беше много приятно, че въпреки всичко, което ставаше, бе успял да ги зърне на витрината на магазина от задния прозорец на бързащото такси.

— Мисля, че ти казах да не идваш тук.

— Какво?

Един слаб, злобен на вид човек с провиснали италиански дрехи се изкачваше по стълбите покрай тях. Той спря неочаквано и запали цигара.

— Не говоря на теб. На него — каза той.

Вгледа се в Артър и сякаш се смути.

— Извинете — добави след малко. — Струва ми се, че ви взех за друг човек.

Тръгна нагоре по стълбата, но почти веднага се обърна пак, още по-смутен. Втренчи се в Артър.

— А сега пък какво има? — попита Форд.

— Моля?

— Попитах сега какво има? — повтори Форд с раздразнение.

— Да, струва ми се — каза мъжът, олюля се леко и изпусна кибрита, който държеше. Устните му едва се движеха. Сложи длан на челото си. — Извинете ме, но отчаяно се мъча да си спомня какво хапче изпих току-що. Сигурно е някое от онези, които не ти дават да си спомняш.

Мъжът поклати глава, отново се обърна и тръгна към мъжката тоалетна.

— Хайде — каза Форд и затича надолу. Артър го последва нервно. Срещата с мъжа го бе потресла и той не можеше да си обясни защо. Не обичаше такива заведения. Въпреки всички мечти за Земята и за дома сега изпитваше тъга по колибата си на Ламуела, по ножовете и сандвичите. Дори и по стария Трашбарг.

— Артър!

Ефектът беше поразителен. Чу името си стерео.

Погледна в едната посока. В горния край на стълбата зад себе си видя Трилиън, която тичаше към него с чудесно изпомачканите си дрехи от „Римплон“. Изведнъж лицето й придоби ужасен вид.

Артър се обърна към долния край на стълбата, за да види кое бе предизвикало промяната.

Там стоеше Трилиън, облечена с… не, това беше Триша. Триша, която преди малко бе видял по телевизията, докарана до истерия от объркване. Зад нея беше Наслуки, с по-безумен поглед от когато и да било. Още по-назад, в мрака на заведението, като на някаква замръзнала картина стояха останалите вечерни посетители и угрижено наблюдаваха срещата на стълбите.

В продължение на няколко секунди никой не помръдна. Единствено музиката зад бара не се сещаше да спре.

— Оръжието, което държи — прошепна Форд и леко кимна към Наслуки, — е Уабаната 3. Беше на кораба, който ми открадна. Много е опасно. Не мърдай. Нека всички останат по местата си, за да разберем какво я тревожи.

— Къде ми е мястото! — изпищя Наслуки неочаквано. Ръката с оръжието трепереше страховито. Другата й ръка бръкна в джоба и извади останките от часовника на Артър. Тя ги размаха пред очите им.

— Мислех, че мястото ми е тук — в света, който ме е създал! Но се оказва, че дори майка ми не знае коя съм аз!

Наслуки запрати гневно часовника настрани и той изпочупи чашите на бара, пръсвайки се на съставните си части.

Всички останаха безмълвни още известно време.

— Наслуки — обади се Трилиън от горния край на стълбата.

— Млъквай! — изкрещя Наслуки. — Ти ме заряза!

— Наслуки! Много е важно да ме изслушаш и да се опиташ да разбереш — продължи Трилиън тихо. — Нямаме много време. Трябва да се махнем оттук. Всички трябва да се махнем оттук веднага.