Дъглас Адамс - Почти безобидна

— Не. Обикновената помия. Споменавам, че сандвичите са добри, че бирата е хубава и студена, че местните диви животни са приятно ексцентрични и че певецът в бара е най-добрият в изследваната част на Вселената. Няма нужда от кой знае какво. Само колкото да се осчетоводят разходите без проблеми.

Той докосна мястото на екрана, на което пишеше „Enter“, и дописката потъна в мрежата Суб Ета.

— Значи певецът ти хареса?

— Аха — отвърна Форд.

Барманът се върна с лист хартия, който трепереше в ръката му.

Поднесе го на Форд с нервно страхопочитание.

— Странно. На два пъти системата не искаше да го приеме. Не мога да кажа, че се изненадах — по челото му бяха избили капчици пот. — След това изведнъж… светна „о’кей“ и потвърди. Ей така, като едното нищо. Искате ли… да подпишете?

Форд хвърли бърз преглед на формуляра и сви устни.

— На онези от Инфинидим ще им дойде доста нанагорно — каза той с угрижена физиономия и добави с благ тон: — Е, както и да е. Да вървят по дяволите.

Въздъхна прочувствено и върна формуляра на бармана.

— Повече пари, отколкото е спечелил през целия си живот от евтините филми и концертите по разни казина. За това, което прави най-добре — да пее в бар. И ги заслужава. Мисля, че това е добър момент за него. Кажи му, че му благодаря и че го черпя едно питие.

Форд хвърли няколко монети на бара. Барманът ги бутна обратно към него.

— Не мисля, че е необходимо — каза той.

— За мен е — отвърна Форд. — Хайде, трябва да тръгваме.

Излязоха навън в горещината и се вгледаха с възхищение в големия розов, покрит с никел кораб. Или поне Форд го гледаше така.

Артър го погледна критично.

— Не мислиш ли, че е малко безвкусен?

Когато се качиха, зададе въпроса отново. Седалките и много части от кабината бяха покрити с фина кожа или велур. На главния пулт за управление имаше златен монограм „ЕП“.

— Попитах го — каза Форд, след като стартира двигателите — дали наистина е бил отвлечен от извънземни и знаеш ли какво ми отговори?

— Кой?

— Кралят.

— Кой крал? О, вече проведохме този разговор, ако не се лъжа.

— Няма значение — отвърна Форд. — Каза ми, че не. Тръгнал бил сам.

— Все още не знам за кого говориш.

Форд поклати глава.

— Ей там вляво от теб има някакви записи. Защо не пуснеш малко музика?

— Добре — съгласи се Артър и извади една касетка. — Обичаш ли Елвис Пресли?

— Да, в интерес на истината. А сега се надявам този кораб да може да лети така, както изглежда на пръв поглед.

Включи главния двигател.

— Йо-х-о-о-о! — извика Форд, когато се понесоха нагоре с главозамайваща скорост.

Можеше да лети.

Новинарските телевизионни мрежи не обичат такива неща. Считат ги за похабяване на материала. Неподлежащ на съмнение космически кораб каца в центъра на Лондон и се превръща в най-голямата сензация. Три часа и половина след това долита още един, съвършено различен — и вече не е.

„ОЩЕ ЕДИН КОСМИЧЕСКИ КОРАБ!“, крещяха заглавията на първа страница на вестниците. „НОВИЯТ Е РОЗОВ.“ Ако беше дошъл месец-два по-късно, щеше да се вдигне много повече шум. Третият кораб, пристигнал половин час след това — малък, невзрачен четириместен „Хрунди“, едва намери място в местните новини.

Форд и Артър преминаха с писък през стратосферата и кацнаха меко на Портлънд Скуеър. Шест и половина вечерта минаваше и имаше свободни места за паркиране. Те се смесиха за малко с насъбралата се да гледа тълпа, заявиха на висок глас, че ако никой няма намерение да извика полицията, ще го направят те, и избягаха.

— У дома… — каза Артър с хрипкав глас. докато се оглеждаше с навлажнени очи наоколо.

— О, престани да сантименталничиш — сряза го Форд, — Трябва да намерим дъщеря ти и онази птица.

— Как? — попита Артър. — На тази планета живеят повече от пет милиарда човешки същества и…

— Да — възрази Форд, — но само едно от тях е пристигнало наскоро със сребрист космически кораб заедно с изкуствена птица. Предлагам да намерим телевизор и нещо за пиене, докато гледаме. Ще ни трябва сериозен румсървис.

Наеха голям двустаен апартамент в „Лангъм“. Странно, но кредитната карта на Форд, издадена на планета, намираща се на пет хиляди светлинни години разстояние, не създаде никакви проблеми на хотелския компютър.

Форд вдигна телефонната слушалка веднага, а в това време Артър започна да търси телевизора.

— О’кей — каза Форд. — Искам да поръчам коктейли с текила. Две кани, моля. Две салати и всичкия гъши дроб, който имате. И Лондонската зоологическа градина.