Дъглас Адамс - Почти безобидна

Второто нещо бяха космическите кораби, кацнали пред „Кралския Бар & Грил“. „В пълен контраст със заведението“, помисли си Артър.

Всъщност само един от тях се намираше пред „Кралския Бар & Грил“. Останалите три бяха на паркинга до заведението. Но окото хващаше този отпред. Изглеждаше чудесно. Разкошни стабилизатори, като перки от акула, твърде много никел навсякъде и най-важното — по-голямата част от корпуса беше боядисана в розов електрик. Наподобяваше огромно замислено насекомо, готово всеки миг да подскочи към нещо на миля разстояние.

„Кралският Бар & Грил“ се намираше там, където съвършено нормалните животни щяха да го стъпчат, ако не се отклоняваха за малко от пътя си в друго измерение. Заведението стоеше усамотено и непокътнато. Най-обикновен бар & грил. Крайпътно заведение. Някъде сред нищото. Спокойно. Владението на Краля.

— Ще купя този кораб — каза Форд тихо.

— Ще го купиш? — изненада се Артър. — Не е типично за теб. Мислех си, че обикновено ги крадеш.

— Понякога се налага да показваме известно уважение — каза Форд.

— И известно количество пари, струва ми се — отбеляза Артър. — А колко, по дяволите, струва това нещо?

С ловко движение Форд извади от джоба си кредитната карта. Артър забеляза, че ръката, с която я държеше, леко трепери.

— Ще ги науча аз… Ще им покажа какви дописки мога да им изпращам за ресторантите.

— Какво искаш да кажеш? — попита Артър.

— Ела и ще видиш — отговори Форд със зловещ блясък в очите. — Да направим малко разходи, какво ще кажеш?

— Две бири — каза Форд — и… не знам… два сандвича с бекон или каквото имате. И онова розово нещо отвън.

Той хвърли кредитната карта на тезгяха и се огледа небрежно.

Настъпи тишина.

И преди шумът не беше много голям, но сега определено настъпи тишина. Дори и тътенът от копитата на съвършено нормалните животни, които внимателно заобикаляха владението на „Краля“, сякаш бе приглушен.

— Току-що дояздих дотук — продължи Форд, като че ли в това, а и във всичко останало нямаше нищо странно. Беше се облегнал на бара под прекалено екстравагантен ъгъл.

В заведението имаше още трима посетители, които пиеха бира. Около трима. Някои хора биха казали, че са точно трима, но мястото не беше от онези, които предразполагат към точност. Някакъв едър тип подреждаше разни неща на малка сцена. Стари барабани. Две китари. Неща като за кънтри музика. Барманът не бързаше да изпълни поръчката на Форд. Всъщност стоеше съвсем неподвижно.

— Не съм сигурен, че розовото нещо вън се продава — каза той накрая с провлачен акцент, който му отне твърде много време.

— Разбира се, че се продава — прекъсна го Форд. — Колко искаш?

— Ами…

— Кажи едно число. Аз ще го удвоя.

— Не е мой, че да го продавам — каза барманът.

— На кого е?

Барманът кимна към едрия тип на сцената — голям, дебел, оплешивяващ.

Форд кимна и се ухили.

— Добре. Дай бирата, дай сандвичите. Недей още да правиш сметката.

Артър седна на бара и се отпусна. Беше обикнал това — да не знае какво става около него. Така се чувстваше спокоен. Бирата се оказа добра и го направи малко сънлив, срещу което нямаше нищо против. Сандвичите не бяха с бекон. Бяха с месо от Съвършено нормално животно. Той размени няколко професионални реплики за правенето на сандвичи с бармана и остави Форд да прави каквото ще.

— О’кей — каза Форд, когато се върна на стола си. — Работата е опечена. Имаме розовото нещо.

Барманът се изненада искрено.

— Продава ти го?

— Дава ми го без пари — отвърна Форд и отхапа от сандвича си — Ей, недей да правиш сметката. Ще вземем още някои неща. Хубав сандвич.

Отпи жадно глътка бира.

— И бирата е хубава. И корабът е хубав — добави той и изгледа розовото, покрито с никел насекомо, части от което се виждаха през прозореца. — И вечерта е хубава… до голяма степен. Знаеш ли — каза после Форд замислено и се облегна — във време като това човек се пита дали изобщо си струва да се тревожи за тъканта на пространство/времето, за причинно-следствената цялост на многоизмерната вероятностна матрица, за потенциалния колапс на всички вълнови форми в Цялостния всеобхватен миш-маш и за всички други неща, които ме тормозят. Може би онова, което каза едрият тип, е правилно: „Зарежи всичко. Какво значение има? Зарежи го!“

— Кой едър тип? — попита Артър.

Форд кимна леко към сцената. Мъжът там казваше „едно, две“, за да изпробва микрофона. При него се бяха качили още двама. Барабани и китара.