Дъглас Адамс - Почти безобидна

Очевидно бе прекалила в желанието си да не я безпокоят. На вратата й все още висеше табелката: „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ — пишеше на нея — ДОРИ И НЕ СИ ПОМИСЛЯЙТЕ ДА ВЛЕЗЕТЕ! НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА ЗА КАКВО СТАВА ДУМА. ВЪРВЕТЕ СИ. ЗАЕТА СЪМ!“

Когато отново влезе видя, че сигналната лампа на телефона свети и се зачуди, от колко ли време е така.

— Ало? — каза тя на телефонистката.

— О, мис Макмилън! Толкова се радвам, че се обадихте, всички се опитваха да говорят с вас. От телевизионната компания, искат на всяка цена да ви чуят. Да ви свържа ли?

— А защо не ме свързахте досега? — попита Триша.

— Забранихте ми да ви свързвам с когото и да било, по какъвто и да било повод. Казахте ми да отричам, че сте тук. Не знаех как да постъпя. Качих се, за да ви предам сама, но…

— Добре — каза Триша, проклинайки себе си, и зачака да я свържат с компанията.

— Триша! Къде, по скапаните дяволи, ходиш?!

— В монтаж…

— Казаха…

— Знам. Какво се е случило?

— Какво се е случило? Нищо! Само един скапан извънземен космически кораб!

— Какво? Къде?

— В Риджънтс Парк. Голям и сребрист. Някакво момиче с птица. Говори английски, хвърля камъни по хората и иска някой да поправи часовника му. Веднага отиди там!

Триша се втренчи в него.

Не беше гребулонски. Не че вече бе станала експерт по извънземните космически кораби, но този беше удължен и красив, сребристобял, с размерите на голяма презокеанска яхта, на каквато всъщност приличаше най-много. Очуканият гребулонски кораб приличаше на танков купол. Танков купол с оръдие. На това приличаха и онези мрачни сиви постройки. И й се бе сторило странно, че на тръгване, когато отново мина покрай тях, те помръднаха. Всичките тези неща минаха през главата й, докато тичаше от таксито, за да отиде при снимачния си екип.

— Къде е момичето? — извика тя, за да надвика шума от хеликоптерите и полицейските сирени.

— Там — отговори продуцентът, докато тонтехникът окачваше микрофона на дрехата й. — Казва, че майка му и баща му били от тук в някакво паралелно измерение, или нещо такова. Държи в ръка часовника на баща си и… не знам. Какво мога да ти кажа? Измъкни го от нея. Питай я как се чувства човек, когато е от друга планета.

— Много ти благодаря Тед — промърмори Триша, увери се, че микрофонът е закрепен както трябва, даде проба на тон-техника, за да нагласи нивото, пое дълбоко дъх, отметна косата си назад и се преобрази в професионален репортер на своя почва, готов на всичко.

Насочи се към момичето. Трябваше да е онова с рошавата коса и безумния поглед. Момичето се обърна към нея.

— Майко-о-о! — изпищя то и започна да хвърля камъни по Триша.

Около тях експлодира дневна светлина. Горещо, натежало слънце. Напред в маранята се простираше пустинна равнина.

— Скачай! — извика Форд Префект.

— Какво? — извика Артър Дент, вкопчил се в козината с всички сили.

Не последва отговор.

— Какво каза? — извика Артър отново и видя, че Форд вече го няма. Огледа се страхливо и започна да се изпуска. Разбра, че не би могъл да се задържи още много, напрегна сили и се оттласна от животното. Падна свит на топка и се изтърколи в прахоляка, надалеч от препускащите копита.

„Какъв ден!“ — помисли си той и започна да кашля от прахта в дробовете си. Не бе преживявал по-лош ден, откакто бе взривена Земята. Олюля се, изправи се на колене и хукна да бяга. Не знаеше накъде или от какво, но бягането му се струваше разумна постъпка. След малко налетя на Форд Префект, който го наблюдаваше.

— Гледай — каза Форд. — Точно каквото ни трябва.

Артър изкашля още малко прах от дробовете си и допочисти косата и очите си. Обърна се задъхано, за да види какво му сочи Форд.

Не изглеждаше като владение на някой крал или на Краля, или на какъвто и да било владетел. Все пак видът му беше примамлив.

Но най-напред обстановката. Намираха се в пустинен свят. Прашната земя беше корава и беше насинила всичко, което бе останало здраво по тялото на Артър след приключенията от предишната нощ. Някъде в далечината се виждаха големи скали, които приличаха на пясъчници, ерозирали от вятъра и редките валежи. Бяха придобили причудливи и фантастични форми, които подхождаха на фантастичните форми на гигантските кактуси, поникнали тук и там от сухата оранжева почва.

За миг Артър си помисли, че са попаднали в Аризона, Ню Мексико или Южна Дакота, но имаше множество неща, които показваха, че не е така.

Първото бяха Съвършено нормалните животни, които не преставаха да препускат с грохот. Десетки хиляди от тях идваха откъм далечния хоризонт, изчезваха за около половин миля, появяваха се пак и се губеха в противоположната посока.