Артър Кларк - Среща с Рама

Странна работа! Звездното поле се преместваше, сякаш бе включил двигателите за завъртане на кораба. Но той знаеше много добре, че не се е докосвал до уредите за управление, а и не бе почувствувал никакво сътресение.

— Капитане — чу се напрегнатият глас на Калвърт от мястото на навигатора, — ние се въртим! Погледнете звездите! А приборите не показват нищо!

— Скоростните жироскопи действуват ли?

— Съвсем нормално. Виждам показанията за нулева вибрация. А в същото време се въртим с няколко градуса в секунда!

— Това е невъзможно.

— Напротив, погледнете сам.

Когато всички измерителни уреди са повредени, човек трябва да разчита на собствената си зрителна апаратура. Ето че Сириус прекоси границата на наблюдателния люк. Ако вселената, върнала се внезапно към докоперниковата космология, не бе решила да обикаля около „Индевър“, оставаше единствената възможност, че звездите са неподвижни, а корабът се върти.

Второто обяснение изглеждаше много по-правдоподобно, но веднага изникваха неразрешими парадокси. Ако корабът действително се въртеше с такава скорост, той трябваше да го почувствува буквално с дъното на собствените си гащи, както казва поговорката. Освен това бе невъзможно всички жироскопи да са се повредили едновременно и самостоятелно един от друг.

Имаше само един реален отговор, според който всеки атом от масата на „Индевър“ е попаднал във властта на някаква сила, по-точно на някакво мощно гравитационно поле. То можеше да причини въртенето на кораба, но никой не бе чувал за подобно поле.

Внезапно звездите изчезнаха. Отзад щита на Рама се показа ослепителният слънчев диск и затъмни всичко останало.

— Опитай с радара. Колко е Доплеровият показател? Нортън очакваше, че и този уред е повреден, но се излъга. Рама най-сетне бе тръгнал, макар и със съвсем скромно ускорение от 0,015 g. Нортън помисли, че доктор Перера ще бъде доволен от своето предсказание за 0,02 g. А „Индевър“ бе попаднал в килватера на Рама, също като боклуците, които продължават да се въртят зад бързо отминаващ кораб.

Ускорението оставаше постоянно. Рама се отдалечаваше от „Индевър“ с равномерно нарастваща скорост. След като разстоянието се увеличи достатъчно, корабът попадна отново във властта на неотменните инерционни сили. На борда можеха да пресмятат само приблизителната величина на енергията, в чието поле на действие се озоваха за кратко време; Нортън бе доволен, че разположи „Индевър“ на безопасно разстояние, преди Рама да включи своя двигател.

Този двигател остана пълна тайна за тях, макар и да бяха напълно сигурни поне в едно. Никакви газови, йонни или плазмени двигатели не отклоняваха Рама в новата орбита. Сержант професор Майрън изрази най-точно общото мнение, като каза поразен и без да вярва на очите си: „Ето там рухва третият закон на Нютон.“

И все пак „Индевър“ трябваше да разчита на третия закон на Нютон, когато на следващия ден се премести от досегашната си насочена към Слънцето орбита, като използува последните капки гориво. Промяната бе незначителна, но достатъчна, за да има още десет милиона километра между него и Слънцето в момента на перихелия. Точно толкова бе разликата между деветдесет и петте процента мощност на охладителната система на кораба и сигурната огнена смърт.

Когато „Индевър“ изпълни коригиращата маневра. Рама едва се виждаше на фона на слънчевия блясък, отдалечен на двеста хиляди километра. С помощта на радара те успяха да определят точно неговата орбита. С всяко ново измерване изумлението им нарастваше.

Проверяваха отново и отново получените резултати, докато най-сетне се убедиха в невероятното заключение. Изглежда, всичко е било напразно — и страховете на жителите на Меркурий, и героизмът на Родриго, и многословието на Общото събрание.

Докато гледаше крайните цифри, Нортън си мислеше за иронията на съдбата в космоса; след безупречна работа в продължение на милион години компютрите на Рама бяха направили една незначителна грешка — навярно бяха сменили знаците плюс и минус в някое уравнение.

Всички се опасяваха, че скоростта на Рама ще намалее и гравитационното поле на Слънцето ше го улови, за да стане нова планета в неговата система. Ставаше точно обратното. Скоростта му нарастваше непрекъснато, и то във възможно най-лошата посока. Рама падаше все по-бързо към Слънцето.

Параметрите на новата орбита на Рама ставаха все по-точни, а заедно с това изчезваше всяко съмнение в жестоката развръзка. Само няколко комети бяха преминавали толкова близо до Слънцето; в перихелия Рама щеше да бъде на по-малко от половин милион километра от термоядрения ад. Никой материал не можеше да издържи температурата на подобна близост. Твърдата сплав, от която бе изграден корпусът на Рама, щеше да започне да се топи на десет пъти по-голямо разстояние.