Артър Кларк: Среща с Рама

Надяваше се, че поне част от програмата ще се окаже правилна. Той избра Лондон като обект за изследване, защото беше близо до стълбището. Подножието на Бета бе само на четири километра.

Поеха с равномерни отскоци; това бе най-удобният начин за придвижване в район, където силата на притегляне бе само половин g.

Нортън наложи крачка, с която щяха. да стигнат до края на равнината, без да се уморят и за най-кратко време. Безпокоеше го остро мисълта за осемкилометровото стълбище Бета, но се надяваше да се почувствува много по-спокоен, когато почнеха да го изкачват.

Първият трус ги завари в самото подножие на стълбището. Той бе много слаб; Нортън се обърна неволно на юг, защото очакваше да види отново огненото зрелище около Роговете. Но Рама никога не се повтаряше. Ако имаше разреди около онези островърхи като игли планини, те бяха много слаби и не се виждаха.

— Главен пост — извика той, — усетихте ли?

— Да, капитане, много слаб трус. Навярно ще има нова промяна на положението в пространството. Следим показанията на жироскопа. Засега няма нищо… чакайте за миг! Да, отчита в плюс. Едва се забелязва; по-слабо е от един микрорадиан за секунда, но е постоянно.

Ето че Рама бе започнал да се обръща, макар и незабележимо бавно. Навярно предишните трусове са били само предупреждение; сега започваше истинската операция.

— Скоростта нараства. Пет микрорадиана. Ей, а този усетихте ли го?

— Разбира се. Включете всички бордови системи. Трябва да сме готови за незабавно отделяне.

— Мислите ли, че е започнало изменението на орбитата? Все още сме далече от мястото на перихелия.

— Рама не се съобразява с нашите учебници. Сега сме около Бета. Ще починем пет минути.

Тези минути бяха недостатъчните им се сториха цяла вечност, тъй като светлината отслабваше непрекъснато.

Всички имаха електрически лампи, но мисълта за мрака бе непоносима. Психиката им бе дотолкова привикнала с безкрайния ден, че едва си спомняха за първите стъпки в този свят. Почувствуваха остро желание да изкочат на слънчева светлина, която бе само на един километър, но от другата страна на стената на цилиндъра.

— Централна база — повика Нортън, — прожектирът в ред ли е? Скоро може да ни потрябва.

— Да, капитане. Ето, готово.

Осем километра по-горе се появи окуражителна светлинка. Тя бе много слаба дори и в помръкващия ден на Рама, но бе им помогнала веднъж и щеше пак да ги води в случай на нужда.

Нортън мрачно помисли, че в това най-дълго изкачване нервите им ще се опънат до краен предел. Но да бързат бе невъзможно, независимо от обстоятелствата; всяко претоварване бе опасно, защото щяха да отпаднат някъде по главозамайващия склон и трябваше да чакат, докато измъчените мускули им позволят да продължат нагоре. Навярно сега те бяха един от най-подходящо подготвените екипажи за работа в космоса, но все пак имаше граници за възможностите на човешката плът и кръв.

След цял час упорит, еднообразен ход те стигнаха до четвъртия участък от стълбището, който се намираше на около три километра от равнината. Оттук нагоре ставаше по-лесно, тъй като силата на притегляне бе спаднала до една трета g От време на време следваха слаби трусове, но освен тях всичко бе спокойно, а светлината бе все още достатъчно силна. Те почувствуваха известна увереност; дори помислиха дали не са си тръгнали твърде рано. Едно нещо обаче бе напълно сигурно — вече нямаше да се върнат обратно. Всеки от тях бе вървял за последен път през Централната равнина на Рама.

Спряха, за да си починат на четвъртата площадка, и тогава Калвърт възкликна:

— Какъв е този шум, капитане?

— Шум ли? Не чувам нищо.

— Високо свистене с намаляваща честота. Не е възможно да не го чувате.

— По-млад си и слухът ти е по-добър. О, да, сега чувам.

Звукът идваше сякаш от всички посоки. Ставаше все по-силен, дори пронизителен, но височината му бързо спадаше. Внезапно спря.

След няколко секунди той се разнесе отново по същия начин. Напомняше за мрачния и властен глас на фаровите сирени, които изпращат предупреждения в обгърната в мъгла нощ. Той носеше някакво бързо послание. Не бе предназначен за тях, но те го чуваха и разбираха. Ето че и светлините потвърдиха този глас.

Те почти угаснаха, а след малко започнаха да примигват. По дължината на шестте тесни долини, които осветяваха досега целия свят, прелитаха блестящи маниста, подобни на кълбовидни мълнии. Движеха се в посока от полюсите към морето и техният постоянен, омагьосващ ритъм можеше да означава само едно: „Към морето! Към морето!“. Бе толкова трудно да се устои на призива на светлината, че всички усещаха някакъв властен подтик да се върнат обратно и да потърсят забрава във водите на Рама.