Артър Кларк - Среща с Рама

— Нещо подобно. Но моля ви, не ме разпитвайте за всички подробности.

Размерите на колоните, между които се движеха, ставаха все по-големи; диаметърът им надхвърляше два метра. Нарастваха и изображенията на предметите в тях. Бе доста странно, но рамианите очевидно предпочитаха озадачаващия мащаб едно към едно. Нортън не можа да си отговори на въпроса, как те складират по-обемистите предмети.

Четиримата разузнавачи се разпръснаха между кристалните колони така, че да обхванат по-голяма площ, и ловяха с камерите бързо отлитащите образи. Нортън помисли, че в крайна сметка имаха немалък шанс, след като попаднаха на този илюстриран каталог на изделията в Рама. В същото време те трудно можеха да намерят нещо по-озадачаващо. Не видяха нищо повече от безплътни изображения, изградени от светлина и мрак. В действителност тези предмети не съществуваха.

Нортън го знаеше добре и все пак няколко пъти едва издържа на изкушението да вреже лазерния лъч в една от колоните; желанието му да занесе нещо на Земята бе много силно. Помисли си с неудоволствие, че и маймуната чувствува същия подтик да сграби изображението на банана в огледалото.

Той тъкмо снимаше някакъв предмет, подобен на оптически уред, когато викът на Калвърт го накара да се втурне между стълбовете.

— Капитане, Карл, Уил, погледнете това!

Калвърт не се поддаваше на внезапни вълнения, но онова, което намери, не бе случайно.

В една от двуметровите колони се виждаха превъзходни доспехи или някаква униформа, предназначена за изправено същество, по-високо от човешки ръст. В средата имаше тясна метална лента, която очевидно опасва талията, гръдния кош или някаква друга част от тялото, неизвестна за земната зоология. От нея се издигаха три изострени навън тънки колонки, които опираха в пояс, описващ съвършено правилен кръг, широк един метър. В пояса се виждаха три разположени на еднакво разстояние един от друг отвора, предназначени без съмнене за горни крайници или ръце.

Имаше множество джобове, подобия на токи, нещо като патрондаши, от които се подаваха тръбички и електрически проводници, а така също и малки черни кутии, чието присъствие в някоя лаборатория на Земята не би учудило никого. По своята сложност доспехите напомняха на скафандър за космонавти, макар че очевидно не можеха да покрият цялото тяло на съществото, което ги носи.

Нортън се питаше дали това същество е рамиан. Те сигурно нямаше да разберат, но то беше разумно същество, тъй като никое животно не може да си служи с такава сложна апаратура.

— Около два метра и половина — каза замислено Калвърт, — без да смятаме главата или каквото има там.

— Има три ръце, а по всяка вероятност и три крака. Също като паяците, само по-голямо. Мислите ли, че това е съвпадение?

— Сигурно не. И ние проектираме роботите по наше подобие. Защо рамианите да не го правят?

Майрън бе необичайно разстроен и гледаше доста уплашено.

— Мислите ли, че те знаят за нашето присъствие? — пошепна той.

— Съмнявам се — отвърна Мърсър. — Ние дори не сме достигнали до прага на тяхното усещане, макар че онези от Меркурий направиха добър опит.

Те останаха на същото място, сякаш не можеха да се откъснат от гледката, когато от централната база се обади гласът на Русо, пълен с безпокойство:

— Капитане, по-добре е да излизате.

— Какво има? Да не са тръгнали насам биотите?

— Не. Много по-сериозно е. Светлините угасват.

Когато Нортън се промъкна набързо през входа, пресечен с лазерния лъч, шестте слънца на Рама блестяха все така силно. Помисли си, че Русо сигурно е сбъркал, колкото и да бе невероятно.

Неговата реакция не изненада Русо.

— Става толкова бавно, че трябваше да мине доста време, преди да забележа — обясни той внимателно. — Няма място за съмнение; доказаха го и приборите. Силата на светлината е намаляла с четиридесет процента.

Нортън повярва едва след като се върна остротата на погледа му, привикнал към мрака на стъкления храм. Дългият ден на Рама отиваше към своя край.

Бе все така топло, но Нортън почувствува хладна тръпка. Усещането му беше познато от Земята; в един хубав летен ден светлината отслабна необяснимо, сякаш се смрачаваше; намаля и слънчевата топлина, макар че небето бе съвсем ясно. Едва тогава той си спомни, че бяха съобщили за частично слънчево затъмнение.

— Това е всичко — каза той мрачно, — тръгваме си. Оставете тук снаряжението — няма да ни потрябва.