Артър Кларк: Среща с Медуза

На времето това му се стори смешно, но не и сега. А и Фокън видя нещо, което още повече го разтревожи. Медузата продължаваше да се носи на около километър и половина над него, но едно от пипалата й се удължаваше невероятно много, изтъняваше и се протягаше към „Кон-Тики“. Веднъж като малък Фокън видя как от един буреносен облак над равнините на Канзас се спусна смерч. Това, ксето идваше към него сега, събуди живия спомен за онази черна, извиваща се в небето змия.

— Скоро няма да имам никакъв избор — докладва той в Центъра за управление. — А сега все още мога да решавам дали да я изплаша, или да й причиня болки в стомаха. Не мисля, че „Кон-Тики“ ще й се види лесно смилаем, ако това си е наумила.

Той изчака да чуе мнението на доктор Бренър, но биологът мълчеше.

— Добре. Имам още двадесет и седем минути, но включвам запалителното устройство. Надявам се, че горивото ще ми стигне да коригирам по-късно орбитата си.

Вече не виждаше медузата. Тя отново се намираше точно над него. Но знаеше, че спускащото се надолу пипало сигурно съвсем се е приближило до балона. А му трябваха още почти пет минути, докато реакторът достигне пълната си мощност…

Възпламенителят беше зареден. Компютърът за изчисляване на орбитата не отхвърляше варианта като напълно невъзможен. Загряващите устройства бяха отворени, готови при нужда да поемат тонове от околната водородно-хелиева смес. Дори при оптимални обстоятелства това щеше да бъде момент на изпитание, защото досега не бе съществувал начин да се изпробва как в същност ще действува един ядрен реактивен двигател в непознатата атмосфера на Юпитер.

Нещо леко разтърси „Кон-Тики“. Фокън се опита да не му обръща внимание. Възпламеняването беше изчислено за височина с десетина километра по-голяма, атмосфера с плътност четири пъти по-малка и температура тридесет градуса по-ниска. Лошо, много лошо.

При какъв ли минимален ъгъл на пикирането щеше да заработи устройството за загребване на въздух? Когато стане възпламеняването, той ще се понесе към Юпитер с още две и половина „g“. Ще може ли да се измъкне навреме?

Голяма тежка ръка погали балона. Целият кораб заподскача нагоре-надолу подобно на онази игра с топка на ластик, която напоследък стана много модерна на Земята.

Разбира се, доктор Бренър можеше да излезе съвсем прав. Вероятно медузата се опитваше да покаже дружелюбие. Дали да не поговори с нея по радиото? Но какво да й каже: „Сладко писе“, „Махай се, нахалнице“ или „Заведи ме при вожда си“?

Съотношението тритий-деутерий беше нормално. Готов бе да запали фитила, който щеше да даде сто милиона градуса топлина.

Тънкият връх на пипалото се плъзна по края на балона на петдесетина метра от илюминатора. Той имаше размерите на слонски хобот и ако се съдеше по нежните му движения, изглежда, и чувствителността му беше слонска. А на самия му край — остри отвори като душещи ноздри. Сигурно доктор Бренър щеше да бъде във възторг.

Струваше му се, че вече беше време. Той бързо огледа цялото контролно табло и започна да отброява последните четири секунди до възпламеняването, разби предпазната пломба и натисна бутона „Изхвърляне“.

Силна експлозия и внезапно намаляване на товара. „Кон-Тики“ падаше свободно с носа надолу. Над него разкъсаният балон летеше нагоре, повличайки със себе си нахалното пипало. Фокън не успя да види дали балонът удари медузата, защото в този миг двигателят заработи и мислите му бяха заети от други неща.

Ревящ стълб от гореща водородно-хелиева смес изтичаше от дюзите на реактора и бързо увеличаваше тягата — но към Юпитер, а не обратно. Вече не можеше да се измъкне, рулят оставаше почти безчувствен. Ако в следващите няколко секунди не поемеше пълен контрол над управлението и не постигнеше хоризонтален полет, корабът щеше да се спусне много ниско в атмосферата и да се разбие.

Бавно и мъчително — петте секунди сега му се сториха петдесет — той успя да застане в хоризонтално положение, а после започна да се вдига. Само веднъж хвърли поглед назад и видя медузата на много километри под него. Разкъсаният балон на „Кон-Тики“ явно се беше изплъзнал от пипалата й. От него нямаше и следа.

Сега той пак беше господар на положението. Вече не бе носен безпомощен от ветровете на Юпитер, а оседлал атомния огън, яздеше обратно към звездите. Сигурен беше, че реактивният двигател ще му даде нужната височина и скорост, която в края на атмосферата щеше да стане почти орбитална. И тогава с един кратък тласък на ракетната тяга щеше да си възвърне волния полет в космоса.