Артър Кларк - Земна светлина

Садлър едва се спря да не се плесне по челото. Щом чу обяснението, идеята му се стори ужасяващо проста. Молтън бе превърнал гигантския телескоп в най-мощното фенерче, построено от човешки ръце.

— Накъде насочвахте сигналите?

— Малък кораб на Федерацията се намираше на десет милиона километра от Луната. Дори на такова разстояние лъчът си оставаше забележително тесен и навигаторът доста се е препотил, за да не излиза от него. Уговорихме се, че корабът ще остава между мен и една слаба звезда ма северния небосклон, която винаги беше над хоризонта. Когато изпращах съобщение — те знаеха графика на работата ми, разбира се, — просто насочвах телескопа според координатите им. Имаха в кораба свой малък телескоп с ултравиолетов детектор. А до Марс информацията стигаше по обикновения начин — с радиовълни. Често съм си мислил колко им е било скучно там, само да чакат предаванията ми. Случваше се да нямам нищо ново за тях дни наред.

— А сведенията как стигаха до вас?

— По два пътя. Разбира се, получавахме всички астрономически списания. Трябваше да търся на определени страници в някои от тях. Буквите флуоресцираха под ултравиолетови лъчи много извън видимия спектър. Обикновен детектор не можеше да засече ефекта.

— Другият начин какъв беше?

— Редовно се отбивах в атлетическия комплекс на града. Оставяхме си дрехите в заключени шкафчета, но над вратичката имаше достатъчно голям процеп. Понякога намирах кодиран диск. Най-обикновеното нещо в Обсерваторията, разбира се. Грижех се винаги да имам в джобовете си още няколко с истински работни данни. Дори не знаех какво изпращам. И не знам кой пъхаше дисковете в моето шкафче. — Молтън изгледа изпитателно Садлър. — Не мисля, че сте имал особено голям шанс да ме разобличите. Единствената опасност беше да не заловите свръзките, чрез които информацията стигаше до мен. И пак можеше да ми се размине. Всеки модул имаше и свое предназначение в изследванията ми. Дори модулаторът беше част от спектрален анализатор, от който се отказах, но не го разглобих. А предаванията на компресирани сигнални пакети продължаваха по-малко от минута. После се занимавах с наблюденията си.

Садлър го гледаше с нескрито възхищение. Чувстваше се по-добре, отървал се най-сетне от отдавнашното чувство за безпомощност. Нямаше за какво да се упреква. Друг агент също не би разкрил с какво се е занимавал Молтън в Обсерваторията. Вината се падаше на хората от Сигурността в града и в „Проект Тор“, които е трябвало да спрат изтичането на информация.

Искаше му се да зададе още един въпрос, но не се престраши. А и не го засягаше. Вече знаеше отговора на „как“, можеше и да не научи „защо“.

Сещаше се за няколко възможни обяснения. Човек като Молтън не би се продал за пари или власт. Някакво дълбоко чувство го бе тласнало точно по този път и през цялото време е бил убеден в правотата си.

Молтън вероятно разгада мислите му, защото стана и отмести една от вратичките на старомодната библиотека.

— Веднъж се натъкнах на афоризъм, с който често се утешавах — промълви той. — Не знам дали трябва да го смятаме за израз на цинизъм, но пък е правдив. Изрекъл го е френският държавник Талейран преди четири века: „Искате да знаете що е измяна? Зависи колко време след деянието питате.“ — Върна се с две чаши и голяма бутилка. — Това ми е хоби. Последната реколта от Хесперус. Французите ни се подиграват, но за мен е по-добро от всяко земно вино. — Докоснаха чашите си една в друга. — Да пием за мира между планетите — предложи професор Молтън — и дано никому повече не се налага да играе роли като нашите.

Спомените се рояха в главите им, но нямаше враждебност. Не измислиха какво повече да си кажат — и за двамата историята свърши завинаги.

Молтън съпроводи Садлър по коридора и му обясни как да продължи, след като слезе на шестоъгълния площад. На връщане замалко не го събориха няколко заливащи се от смях дечица, които търчаха към игралната площадка в Девети сектор. Коридорът се изпълни за миг с техните тънички гласчета, които отшумяха като внезапен порив на вятъра.

Усмихна се, съпровождайки ги с поглед. И той се бе погрижил да не ги чака тревожно бъдеще. Това беше най-голямата и истинската му утеха. Не можеше да си представи, че сред човечеството отново ще настъпи такъв разкол. Защото над него, над куполите на Средищния град, неизчерпаемите богатства на Луната отлитаха към всички планети, които хората наричаха свой свят.