Артър Кларк - Фонтаните на рая

— Предпочитам гледката да остане само във въображението ми. Но те може и да са прави… Във всеки случай, камък ми падна от врата, като разбрах, че съществува някакво решение на техническия проблем. Радвам се също да науча, че одобрявате таланта на нашите инженери. Означава ли това, че можем да очакваме в скоро време вашето решение?

— Уведомявам ви веднага! — рече Морган. — Кога започваме съвместна работа?

След двадесет и седем столетия това бе най-таченият ден в календара на Тейпробейн. Съгласно легендата през май по пълнолуние Буда бил роден, получил просвещение и починал. Въпреки че за повечето хора днес Весак не означаваше нещо повече от голям годишен празник като Коледа например, настъпваше време за медитация и спокойствие.

В продължение на много години „Службата за управление на мусоните“ гарантираше, че нямаше да вали дъжд през нощите около Весак. Раджасингхе извършваше поклонение в Златния град два дни преди изгряването на пълна луна и събитието подкрепяше духа му целогодишно. Избягваше престоя в Ранапура през Весак. Тогава настъпваше стълпотворение от посетители, някои от които можеха да го разпознаят и да нарушат самотата му.

Само най-зорко око можеше да забележи, че голямата жълта Луна, издигаща се над камбанообразните куполи на древните дагоба, все още не бе идеален кръг. Месечината светеше така силно, че се виждаха само някои най-ярки сателити и звезди в безоблачното небе. Не полъхваше дори ветрец.

Говореше се, че когато Калидаса напускал Ранапура завинаги, бил спрял по този път два пъти. Първом посетил гроба на Хануман, любимия си спътник от детството, а след това — мощите на умиращия Буда.

Раджасингхе често бе се чудил каква ли утеха бе търсил преследвания от призраци цар точно на това място. Може би бе наблюдавал внушителната скулптура, издълбана в твърдата скала. Подпиращата се фигура бе с идеални пропорции и човек трябваше да доближи съвсем, за да добие реална представа за размерите. От разстояние не можеше да се прецени, че възглавницата върху която бе полегнал Буда, бе по-висока от човешки ръст.

Бившият посланик бе обиколил почти целия свят, но не бе намерил по-тихо кътче на земята. Понякога му се приискваше да остане седнал тук завинаги, къпан от ярките лунни лъчи и напълно забравил грижите и суетата на хората. Никога не се бе потапял докрай в магията на светите мощи, тъй като се опасяваше, че щеше да я развали, но някои от нейните съставки му бяха ясни. Самата стойка на Просветения, почиващ най-после със затворени очи след дълъг и изпълнен с благородство живот, излъчваше спокойствие. Гънките на робата му предразполагаха към необичаен покой и успокоение. Сякаш изтичаха от скалата и образуваха вълни от застинал камък. И също като прилива на морето естественият ритъм на извивките на дрехата събуждаха инстинкти, за които един здравомислещ разсъдък не знаеше нищо.

В моменти като този, когато времето бе спряло, Раджасингхе оставаше насаме с Буда и почти пълната Луна. Усещаше, че почти разбираше най-висшето значение на нирвана, състояние, което можеше да се определи само чрез отрицания. Емоции от рода на гняв, желание и алчност бяха загубили сила, всъщност, на практика биваха едва доловими. Дори чувството за самоличност изглеждаше, че отзвучаваше като мъгла под утринно слънце.

Възприятията, разбира се, не можеха да траят дълго. Бившият посланик чуваше жужене на насекоми, далечен лай на кучета и усещаше студенината на камъка, върху който седеше. Спокойствието не бе душевно състояние, което можеше да се задържи продължително. С въздишка Раджасингхе стана на крака и тръгна бавно.

Тъкмо влезе в колата си, паркирана на стотина метра извън земите на храма, и забеляза миниатюрна бяла кръпка с резки контури, която сякаш бе нарисувана в небето. Извисяваше се над дърветата на запад. Това бе най-странния облак, който бе наблюдавал през живота си. Представляваше идеално симетричен елипсоид с остри ръбове и изглеждаше твърд. Почуди се дали някой не летеше с въздухоплавателно средство през небесата на Тейпробейн, но не видя нито перки, а и не чу звук от мотори.

След това мимолетно го споходи диво, фантастично предположение: „«Стархоум» пристигна най-сетне…“.

Но това, разбира се, бе абсурдно. Дори ако космическите пришълци бяха успели да надбягат своя радиосигнал, те едва ли биха могли да прекосят цялата Слънчева система и да се спуснат в небето на Земята, без да задействуват всички съществуващи радари! А новината щеше да се разпространи преди часове.