Артър Кларк - Фонтаните на рая

В своите студентски години беше победил няколко пъти на съревнования с компютри, с чиято помощ трябваше да потърси и открие за кратко време неизвестна информация по задание, изготвено от изобретателни до садизъм съдии. („Колко милиметра са били валежите в столицата на най-малката в света самостоятелна държава в деня, когато е отбелязан втория най-голям по точки резултат от домакините в историята на състезанията по бейсбол между колежи?“ — бе един от въпросите, които си спомни с особено чувство.) Уменията му бяха се подобрили с годините, а това, което го интересуваше сега, бе пределно просто и ясно. Информацията се появи на дисплея след тридесет секунди дори с повече подробности, отколкото му бе нужно.

Морган изучаваше екрана с поглед повече от минута. Заклати глава объркан и учуден.

— Не може да са пропуснали точно това! — промърмори. — Но как да се преодолее?

Натисна бутона „Запаметяване“ и отнесе тънкия лист хартия обратно в хотелската си стая с цел по-нататъшно разучаване. Проблемът бе толкова изненадващо и застрашително явен, че той се зачуди дали не бе пропуснал някое също тъй очевидно решение, за да не сглупи, ако повдигнеше на въпрос. Въпреки всичко нямаше възможен изход…

Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Но въпросът трябваше да намери незабавно решение.

За облекчение на Морган банкерът не бе натиснал бутона „Мълчание“. Отговори веднага малко изненадан.

— Надявам се, не ви събудих — започна не съвсем искрено Морган.

— Не… тъкмо щяхме да се приземим на летището в Гагарин. Какво има?

— Вътрешната луна, Фобос, тежи около десет тератона и лети със скорост два километра в секунда. Представлява истински космически булдозер, който преминава край екватора на Марс веднъж на всеки единадесет часа. Още не съм пресметнал точно вероятностите, но поне един път на всеки няколко дена е възможно сблъскване с кулата на космическия елеватор!

От другия край на жицата настъпи продължително мълчание. Банкерът каза:

— Трябваше да съм се сетил. Толкова е очебийно, че ми се струва, че все някой ще да има отговора. Може би се налага да преместим Фобос.

— Невъзможно! Масата му е прекалено голяма!

— Ще се свържа с Марс. Временното закъснение на връзката е дванадесет минути. Започват да текат веднага. До час трябва да получа някакъв отговор.

„Надявам се да е така! — успокояваше се Морган. — И дано да е добър… Тоест, ако действително искам да бъда назначен на тази служба!“

„Dendrobium macarthinae“ обикновено разцъфваше при първия полъх на югоизточните мусони, но тази година подрани. Йохан Раджасингхе стоеше в своята оранжерия с орхидеи и се възхищаваше на сложно преливащите от виолетово в розово цветове. Изведнъж си спомни за последния урок, който научи, когато бе хванат в капан от половинчасов проливен дъжд, докато пак така се радваше на най-ранните цветове.

Погледна угрижено небето. Не, нямаше опасност да завали. Денят бе хубав. Купчини облаци омекотяваха жарките слънчеви лъчи. Но онова бе странно…

Бившият посланик никога не бе виждал подобно явление. Почти над главата му паралелните облачни ленти бяха разкъсвани от забележително атмосферно смущение. Наподобяваше чвор, прозиращ през шарките на гладко рендосана дъска. Като че бе циклон с диаметър само няколко километра.

Забрави любимите си орхидеи и излезе пред оранжерията, за да погледне по-добре. Сега въздушният вихър се преместваше бавно по небето, като оставената следа се открояваше ясно по разбърканите облачни пътеки.

Човек лесно можеше да си представи, че от небесата бе се спуснал божият пръст и чертаеше бразда през облаците. Дори Раджасингхе, който имаше понятие от управление на времето, не знаеше, че бе възможна такава точност! Но почувствува скромна гордост от факта, че преди почти тридесет години бе изиграл важна роля, касаеща настоящата случка. Тогава не му бе лесно да убеди оцелелите суперсили да предадат своите орбитални крепости и да ги поверят на властите за световно време. Бе се водила последната и най-драматичната битка в историята „с остени от плугове срещу мечове“ — ако древната метафора можеше да се разпростре над разигралите се събития. Днес лазерите, които някога заплашваха човечеството, насочваха своите лъчи към точно избрани части от атмосферата или към поглъщащи топлина мишени в най-отдалечените райони на Земята. Енергията им в сравнение с тази на малка буря бе незначителна, но достатъчна — също както енергията на падащ камък даваше начало на лавина или единичният електрон предизвикваше верижна реакция.