Артър Кларк - Фонтаните на рая

— Много добре. Дайте ми вашите проектни изследвания и ценови анализи, както и другия материал, който сте донесли. Щом ги прегледам, ще ви уведомя за своето решение. Няма да ми отнеме повече от… ох, една седмица.

— Благодаря ви! Ето моя номер. Можете да се свържете с мен по всяко време.

Морган пусна идентификационната картичка на банкера в отвора на запаметяващото устройство на своя комуникатор и изчака на екрана да светне „Въвеждането потвърдено“. Преди да върне картата, вече бе решил.

Освен ако нямаше фундаментална грешка в анализа, направен от инженерите от Марс — а той би се обзаложил на голяма сума, че липсваха пропуски — щеше да дойде краят на неговата оставка! Често бе отбелязвал с известна ирония, че докато обмисляше продължително тривиални решения, то не се колебаеше и за миг в най-важните моменти от своята кариера. Винаги знаеше какво трябваше да направи и рядко грешеше.

На този етап бе по-разумно да не се инвестира твърде много интелектуален и емоционален капитал в проект, който можеше да се провали. След като банкерът отпътува обратно за пристанището „Транкуилити“ през Осло и Гагарин, Морган установи, че не можеше да се заседи и за минутка и да се занимае с дейностите, които бе запланувал за дългата северна вечер. В главата му бе бъркотия, прехвърляше през ум всички възможности на внезапно променилото се бъдеще.

След няколкоминутно неспокойно крачене из стаята, той седна пред писалището и започна да записва подред приоритетните задачи според значимостта им, но в обратен ред, като започна с преките си задължения, които най-лесно можеше да отмени. Не след дълго установи, че не можеше да се съсредоточи върху такава рутинна работа. В дълбините на неговото съзнание нещо го тревожеше и опитваше да привлече вниманието му. Когато се опитваше да го постави на фокус, то бързо се изплъзваше подобно на добре позната, но моментно забравена дума.

С въздишка на неудовлетвореност Морган се отдръпна от писалището и излезе на верандата, простираща се откъм западната страна на хотела. Въпреки че бе много студено, не духаше вятър и температурите под нулата бяха повече стимул, отколкото дискомфорт. В небето светеха ярко звезди, а жълтият полумесец на Луната потъваше бавно към своето отражение във фиорда, чиято повърхност бе толкова тъмна и неподвижна, че изглеждаше като лист полиран ебонит.

Преди тридесет години той бе стоял на почти същото място с момиче, чийто външен вид вече не можеше да си спомни ясно. Празнуваха получаването на първите си научни степени и това бе всичко общо между тях. Връзката им не бе сериозна. Бяха млади и се наслаждаваха взаимно на компанията си… и толкова им стигаше.

Някак си избледняващият спомен го върна мислено до фиорда Тролшавн в този съдбоносен момент от живота му. Какво ли би си помислил младият, двадесет и двегодишен студент, ако знаеше, че жизненият му път щеше да се върне отново тук, на това място на изживени удоволствия, три десетилетия в бъдещето?

В унеса на Морган имаше само леки следи от носталгия или самосъжаление, а повече — от тъжно удивление. Никога дори и за миг не съжаляваше за факта, че той и Ингрид бяха се разделили най-приятелски, без дори да се подложат на обичайното едногодишно изпитание. Тя продължи да се омъжва и направи умерено нещастни още трима мъже, преди да си намери занятие в комисията на Луната и оттогава Морган загуби дирите й. Може би дори сега тя беше горе, на онзи сияещ полумесец, чийто цвят наподобяваше този на косата й…

Стига толкова спомени! Инженерът насочи мислите си към бъдещето. Къде бе Марс? Засрами се да признае пред себе си, че не знаеше дали въобще попадаше във видимост тази вечер. Пробяга с поглед по пътеката на еклиптиката — от Луната до заслепяващия маяк на Венера, че и по-нататък. В това изобилие от небесни скъпоценни камъни не видя нищо, което можеше да идентифицира с Червената планета. Бе вълнуващо да си помисли, че в не толкова далечното бъдеще той — който не бе пътувал по-далече от лунната орбита! — щеше да съзерцава със собствените си очи онези чудесни пурпурни пейзажи и щеше да наблюдава как миниатюрните спътници щяха да преминават бързо през различни фази…

В този момент мечтата свърши. Морган остана парализиран. Върна се бързо в хотела, дори забравил за великолепието на нощта.

В стаята му липсваше компютърна конзола с общо предназначение, затова се запъти към фоайето, с цел да получи необходимата информация. Както се случваше в такива моменти, малката стая с форма на куб се оказа заета от възрастна дама, която, докато намери търсеното, се забави толкова време, че Ваневар за малко не започна да чука по вратата. Най-после мързеливката излезе, като смънка някакво извинение. Морган се изправи лице в лице с насъбраното изкуство и познания на човечеството.