Артър Кларк - Фонтаните на рая

Матовият, сив конус с дължина четири метра и диаметър на основата два метра изглеждаше сякаш направен от твърд метал. При нужда внимателният оглед разкриваше плътно навита нишка, покриваща цялата повърхност. Наистина, отделно от вътрешната сърцевина и взаимно припокриващите се пластмасови ленти, които отделяха стотици слоеве, конусът бе направен от изтъняваща нишка с обща дължина четиридесет хиляди километра.

Две стари и напълно различни технологии бяха съживени за конструирането на този невпечатляващ сив конус. Преди около триста години подводните телеграфи бяха започнали да използуват кабели, прострени по морското дъно. Заможни люде бяха загубили маса пари, докато бяха изнамерили начин да навият на макара хиляди километри кабел и да го полагат с постоянна скорост от континент до континент, независимо от бурите и другите рискове, които криеше морето.

Само век след това някои от първите примитивни снаряди с дистанционно управление бяха управлявани с тънка жица, развивана непрекъснато по време на полета до целта със скорост няколкостотин километра в час. Морган опитваше да надмине хиляди пъти обсега на тези музейни реликви и петдесет пъти — скоростта им. Той, обаче, имаше някои предимства. Неговите управляеми модели щяха да се движат в идеален вакуум почти през цялото време, с изключение на последните няколкостотин километра, и мишената нямаше да предприеме агресивни действия.

Действуващият управител на проекта „Паяжинна нишка“ привлече вниманието на Морган с леко стеснително покашляне.

— Остава ни все още един незначителен проблем, доктор Морган. Прекалено доверяваме на спускането. Всички предварителни опити и компютърни симулации са удовлетворителни, вие сам се уверихте. Но охраната по безопасността се тревожи за намотаването на нишката наобратно.

Морган примигна бързо. Бе мислил малко по въпроса. Изглеждаше очевидно, че обратното навиване на нишката щеше да бъде тривиално в сравнение с проблема на нейното развиване. Със сигурност се нуждаеха от проста лебедка с електрозадвижване и специално видоизменение, с цел да се справят с такъв фин материал с променлива дебелина. Знаеше, че в Космоса човек не можеше да приема нещо за дадено и че интуицията, особено тази на инженер по сухопътни съоръжения, можеше да стане опасен съветник.

„Нека видим! — помисли. — Когато опитът завърши, ще отрежем края, който е на Земята и от станцията «Ашока» ще започнат да навиват обратно. Разбира се, когато дърпаш единия край на нишка, дълга четиридесет хиляди километра, нищо няма да се промени с часове! Трябва да измине поне половин ден, докато импулсът стигне далечния край и системата започне да се мести като цяло. Така че ако поддържаме усилието… О!“

— Някой е направил изчисления — продължи действуващият управител. — Установил, че когато започнем да навиваме с предвидената скорост, към станцията ще се насочат няколко тона със скорост хиляда километра в час. Ситуацията не им харесва!

— Разбираемо е. Как предлагат да постъпим?

— Да вложим в програмата по-ниска скорост на навиване, при това — с контролиране на въртящия момент. Ако се случи най-лошото, те могат да ни накарат да напуснем станцията аварийно.

— Препрограмирането ще забави ли експеримента?

— Не. Имаме изработен план за извънредни ситуации, според който издигането на нишката ще стане за пет минути, ако се наложи.

— Ще можете ли да я върнете безпроблемно?

— Разбира се.

— Надявам се да сте прав. Тази малък „въдичарски прът“ струва маса пари, а аз искам да го използувам отново.

„Но къде? — запита се Морган и загледа издигащия се бавно полумесец на Земята. — Може би е най-добре проектът да се изпълни на Марс, дори ако това означава няколко години заточение. Щом установката на Монс Павонис заработи нормално, Земята трябва да последва примера! Не се съмнявам, че тогава някак си и последните пречки за осъществяването на проекта тук ще отпаднат!“

Предстоеше да бъде построен мост над бездната под него! Славата на Густав Айфел отпреди три столетия щеше да бъде напълно засенчена!

В продължение на двадесетина минути не се виждаше нищо. Въпреки това всички, които не бяха ангажирани в контролната кула, наизлязоха и се взираха нагоре в небето. Дори Морган не можа да устои на вътрешното си любопитство и току се примъкваше към открехнатата врата.

На не повече от няколко метра от него го следваше непрекъснато като сянка помощникът на Максин Дювал, плещест младок, гонещ трийсетте. натоварил на раменете си обичайните инструменти на своя занаят: камери-близнаци с традиционното разположение — дясната фокусирана напред, а лявата — назад, а над тях — малка сфера, не по-голяма от грейпфрут. Зад сферичната повърхност се помещаваше антена, която вършеше някои умни неща няколко хиляди пъти в секунда, така че поддържаше непрекъснато връзка с най-близкия комуникационен спътник, независимо от комплектоващата апаратура на носещия я. На другия край на веригата на осъществената радиовръзка седеше Дювал, разположена удобно в студио-офис, и наблюдаваше с очите на своето далечно его, както и слушаше с неговите уши — но не напрягаше своите бели дробове в разредения, вледеняващ въздух. Този път бе сключила сделката по-благоприятно за нея. Но не винаги успяваше.