Артър Кларк - Фонтаните на рая

— Зная. Имате предвид системата за кабелния асансьор.

Слаба усмивка се разля върху устните на Маханайаке Тхеро.

— Написал сте си домашното за отличен! — похвали го. — Да, противопоставихме им се енергично по ред причини. Съгласен съм, че съоръжението в крайна сметка бе построено, но ние често получаваме поводи да сме благодарни за това. — Замълча замислен и добави: — Имаше и някои проблеми, но успяхме да просъществуваме съвместно. Случайни зяпачи и туристи са доволни да останат на панорамната платформа, докато истинските поклонници, разбира се, ние винаги се радваме да посрещнем на върха.

— Тогава вероятно и в нашия случай би могло да се стигне да взаимно приспособяване. Няколкостотин метра по-малка височина не са от голямо значение за нас. Можем да оставим върха недокоснат и да издълбаем ново плато също като управата на асансьора.

Морган се почувствува определено неловко под внимателните погледи на двамата монаси. Не се и съмняваше, че те бяха вникнали в абсурдността на предложението, но той бе длъжен да го спомене.

— Притежавате много специфично чувство за хумор! — отвърна най-накрая Маханайаке Тхеро. — Ако тук се издигне и вашето чудовищно съоръжение, какво би останало от духа на планината или усамотеността, която търсихме три хиляди години? Очаквате ли от нас да предадем вярата на милионите, които посещават това свещено място, често дори с цената на своето здраве и дори — живот?

— Симпатизирам на вашите чувства — отговори Морган. „Лъжа ли го?“ — попита се. — Разбира се, ние ще направим всичко възможно да ви безпокоим по-малко. Всички поддържащи приспособления ще бъдат погребани във вътрешността на планината. Ще се показва само елеваторът, а от разстояние ще бъде незабележим. Общият изглед на Шри Канда в общи линии ще остане непроменен. Дори няма да пострада вашата прословута сянка, на която и аз току-що се възхитих.

Маханайаке Тхеро се обърна към своя колега сякаш търсеше потвърждение. Преподобният Паракарма погледна Морган право в очите и каза:

— Ами шумът?

„По дяволите! — помисли инженерът. — Това е най-слабото ми място!“ Товарите щяха да тръгват от планината с няколкостотин километра в час. Колкото по-бързо набираха скорост от системата, разположена на земята, толкова по-малко щяха да натоварват висящата кула. Разбира се, пътниците не можеха да се издигат с ускорение много по-голямо от земното, но капсулите щяха да се приземяват с дозвукова скорост.

— Ще има известен шум, дължащ се на аеродинамиката — съгласи се Морган. — Но ще бъде значително по-малък от този край летище.

— Много успокояващо! — отбеляза Маханайаке Тхеро.

Гостът можеше да се обзаложи, че преподобният вложи в думите си сарказъм, въпреки че не откри и следа от ирония в гласа му. Или демонстрираше олимпийско спокойствие, или пробваше реакциите на посетителя. Младият монах, напротив, изобщо не направи опит да скрие своя гняв.

— В продължение на години — каза с възмущение той — ние протестирахме срещу безпокойството, предизвиквано от кацащите космически кораби. А сега вие искате да създадете невъобразим шум в… нашия заден двор!

— Скоростите, с които работим, няма да превишават тази на звука — поне на тази височина — отвърна твърдо Морган. — Освен това структурата на кулата ще поглъща по-голямата част от звуковата енергия. Всъщност — натърти, опитвайки да сложи поанта върху внезапно съзряното предимство, — в далечна перспектива работата ни ще подпомогне избягването на шумотевицата от кацането на ракетите. Планината ще бъде действително едно по-тихо място.

— Разбирам, вместо случайни сътресения, ще бъдем подложени на непрекъснат гръм!

„До никъде няма да стигна с тази личност! — помисли Морган. — А си въобразявах, че Маханайаке Тхеро щеше да бъде най-големия препъни-камък!…“

Понякога бе добра тактика да се смени рязко темата. Инженерът реши да потопи внимателно пръст в тресящото се блато на теологията.

— Няма ли нещо правилно в това, което опитваме да направим? — попита искрено. — Целите ни може и да са различни, но крайните резултати имат много общо. Ние се надяваме да построим само едно продължение на вашата стълба. Ако позволите така да се изразя, ние я удължаваме… чак до небето!

За момент преподобният Паракарма изглеждаше изненадан от толкова дръзка наглост. Но преди да се опомни, по-върховният монах хитро отвърна:

— Интересна гледна точка. Но нашата философия не вярва в Небето. Спасението, ако то съществува, може да се намери само на този свят и дори понякога самият аз се учудвам на нетърпението, с което някои го напускат. Известна ли ви е историята на Вавилонската кула?