Артър Кларк - Фонтаните на рая

Писателят на научна фантастика има същите отговорности, но повдигнати на втора степен. Надявам се, че настоящите бележки не само ще ме освободят от тези задължения, но ще допринесат и за удоволствието на читателя.

С цел да усилия драматизма, направих три незначителни промени на географията на остров Цейлон, сега — Шри Ланка. Преместих го на осемстотин километра по на юг, така че да възседне екватора… което в действителност е било преди двадесет милиона години и може би някой ден ще стане отново. В момента се намира между шест и десет градуса северна географска ширина.

В допълнение удвоих височината на Свещената планина и я преместих по-близо до „Якагала“. И двете места съществуват, при това съм ги описал много точно.

Шри Пада или Адамов връх е планина с изумително правилна конусовидна форма. Свещена е за будистите, мюсюлманите, индусите и християните. Има малък храм на самия връх. В светата обител се пази каменна плоча с отпечатък, който се счита, че е от ходилото на Буда въпреки дължината му от два метра.

В продължение на много векове всяка година хиляди пилигрими изкачват продължително 2240-метровия връх. Изкачването вече не е свързано с опасности, тъй като има две стълби (несъмнено — най-дългите в света) до самия връх. Изкачих се само веднъж, подбуден от журналиста от „Ню Йоркер“ Джереми Бърнстайн (виж книгата му „Наука на преживяното“), и краката ми останаха парализирани за няколко дена впоследствие. Но усилието си струваше, тъй като за късмет наблюдавахме красивия и вдъхващ благоговение спектакъл на движението на сянката на върха при зазоряване — идеално симетричен конус, който се вижда само няколко минути непосредствено след изгрев слънце, простиращ се почти до хоризонта върху облаците далече под него.

След това изследвах планината без много усилия с хеликоптер на военновъздушните сили на Шри Ланка, който се доближи достатъчно до храма. Наблюдавах смирените изражения по лицата на монасите, вече свикнали на подобно шумно безпокоене.

Каменната крепост Якагала в действителност се казва Шигирия (или Шигири, тоест „Лъвската скала“). Същността й стряска, така че не ми се наложи да променям нещо по какъвто и да било начин. Позволих си единствено хронологически волности. Дворецът на върха (според „Шинхалезките хроники“ или „Кулавамза“) е бил построен по време на отцеубиеца цар Касиапа Първи (478 г. — 495 г. от н.е.). Въпреки всичко изглежда невероятно, че толкова мащабно строителство е било завършено само за осемнадесет години от узурпатор, който е очаквал война всеки момент и действителната история на Шигирия е могла да се върне с векове назад.

Характерът, мотивацията и истинската съдба на цар Касиапа са били обект на много дискусии, разгорели се от посмъртно издадената книга „Историята на Шигири“ (издателство „Лейк хауз“, Коломбо, 1972 г.) от шинхалезкия учен професор Сенерат Паранавитана. Признателен съм му за двата тома монументални изследвания на надписите върху „Огледалната стена“, описани в книгата „Графиките на Шигири“ (издателство „Оксфорд юнивърсити прес“, 1956 г.). Някои от цитираните от мен стихове са оригинални, други съм видоизменил немного.

Фреските, създали най-голяма слава на Шигирия, са красиво отпечатани в Цейлон, например в книгите „Рисунки от храма“, „Мощите и Скалата“ (издателство „Ню Йорк график съсайъти“/ЮНЕСКО, 1957 г.). Плочка номер пет е най-интересна… и за нещастие — съсипана от неизвестни вандали през 1960 година. Една от слугините очевидно е наострила слух в посока на мистериозна кутия с панти, която държи в дясната си ръка. Предметът остава с неясно предназначение — местните археолози отказаха да вземат насериозно предположението ми, че това е транзисторно радио от ранната Шинхалезка епоха.

По легендата на Шигирия е осъществен спектакъл от Димитри де Грюнвалд. В продукцията му „Богът-цар“ Лей Лосън изпълнява внушителната роля на Касиапа.

Западът е бил известен за тази несъмнено много смела концепция от публикуваната в списанието „Наука“ от 11 февруари 1966 година статия „Сателитно удължение във вид на истинска «небесна кука»“ с автори Джон Д. Айзъкс, Хю Браднер и Джордж Е. Бакус от Института по океанография в Скрипс и Алин К. Вайн от Института по океанография в Уудс Хоул. Въпреки че изглежда странно, дето океанографи се занимават с такава идея, не е чак толкова изненадващо, щом си помисли човек, че те са единствените (след великите дни на въздухоплаването с балони), които се занимават с много дълги кабели, увисващи под тежестта им. (Съвсем случайно доктор Алин Вайн е обезсмъртен, тъй като на негово име е кръстен известният изследователски потопяем апарат „Алвин“.)