Артър Кларк - Фонтаните на рая

Докато мечтаеше, тънкият полумесец на изгряващата Луна се вдигна необезпокоявано над източния хоризонт и порозовя от първите слънчеви лъчи, предвестници на зората. Земята освети със собствена светлина лунния диск толкова силно, че Морган можа да види с големи подробности нощния ландшафт. Напрегна очи, за да разгледа по-добре тази най-прекрасна в живота му гледка, невидяна от човешко същество от по-ранните епохи, истинска звезда в ръцете на лунния полумесец. Но нощес не бе видно нито едно от човешките селения.

Оставаха му двеста километра, по-малко от два часа път. Нямаше смисъл да опитва да се държи буден. Паякът бе програмиран за автоматично приземяване и щеше да докосне леко Земята, даже без да го обезпокои в съня му…

Болката го събуди първа. КОРА закъсня с част от секундата.

— Не се опитвай да се движиш! — нареди му успокоително. — Вече поисках помощ по радиото. Линейката вече е на път.

„Комично е! Но не се смей! — заповяда си Морган. — Тя прави само най-доброто!“ Не изпита страх. Въпреки че болежката под гръдната кост стана по-интензивна, бе все още търпима. Опита да фокусира мисълта си върху нея и само от това получи облекчение на симптомите. Много отдавна бе открил, че най-добрият начин да успокои болно място бе да се концентрира мислено върху него.

Повика го Уорън Кингзли, но думите му звучаха далечно и почти нямаха значение. Разпозна тревогата в гласа на приятеля си и понечи да облекчи скръбта му, но силите му бяха се изчерпали и не можа да се справи с този проблем… както и с който и да било друг.

Сега вече не чуваше и думите му. Слаб, но постоянен рев заличаваше всички останали звукове. Въпреки че съзнаваше, че съществуваше само във въображението му… или в каналите-лабиринти на ушите му, изглеждаше му напълно реален. Би повярвал, че стоеше край някой огромен водопад.

Скоро шумът отслабна, стана по-мек и мелодичен. И внезапно го разпозна. Колко приятно бе да чуе още веднъж тук, на мълчаливия фронт на Космоса, звука, който не можеше да забрави от първата си визита на Якагала!

Гравитацията го връщаше у дома така, както през вековете бе чертала траекториите на водните пръски на фонтаните на Рая! Но той бе създал творение, което земното привличане нямаше да си възвърне никога… или поне докато човекът притежаваше мъдростта и волята да го съхрани.

Колко студени станаха краката му! Работеше ли животоподдържащата система на транспортьора? Скоро щеше да съмне и щеше да се разлее достатъчно топлина.

Звездите избледняваха много по-бързо, отколкото имаха право. Странно! Денят почти настъпи, а около него тъмата се сгъсти! И фонтаните потъваха обратно в земята и гласчетата им ставаха все по-слаби… по-слаби… по-слаби…

Сега се чуваше друг глас, но Ваневар Морган не можеше да го чуе. Между кратки, пронизителни алармени сигнали КОРА крещеше на зараждащата се зора:

— Помощ! Моля всички, които ме чуват, да дойдат веднага! Тук е КОРА! Спешно е!

Помощ! Моля всички, които ме чуват, да дойдат веднага!…

КОРА продължи да зове. Слънцето изгря и първите му лъчи погалиха върха на планината, която едно време бе свещена. Далече отдолу сянката на Шри Канда скочи върху облаците, а конусът й бе все още идеален, независимо от човешката намеса.

Вече не идваха пилигрими, които да наблюдават как символът на вечността лягаше върху лицето на разбуждащата се земя. Но през бъдните векове планината щеше да види милиони хора как щяха да пътуват удобно и комфортно към звездите.

Епилог: Триумфът на Калидаса

През последните дни на онова кратко лято, преди челюстите на ледовете да се бяха затворили около екватора, един от пратениците на „Стархоум“ пристигна в Якагала.

Господарят на рояците беше се самосъешил в човешки облик. С изключение на една малка подробност, подобието бе превъзходно, но дузината деца, които придружаваха жителя на далечния свят в автокоптера, се намираха постоянно в състояние на лека истерия, като най-малките непрекъснато избухваха в кикот.

— Какво е толкова смешно? — попита ги на перфектен език, общоприет в Слънчевата система. — Или само се шегувате?

Нормалният му обхват на виждане покриваше изцяло инфрачервения спектър. Но те не му обясняваха, че човешката кожа не представляваше мозайка от случайни съчетания на зеления, червения и синия цветове. Дори когато ги заплаши, че щял да се превърне в Тиранозавър рекс и да ги погълне цели-целенички, те отказаха да задоволят любопитството му. Бързо посочиха грешката на космическия пришълец, обединяващ много в едно цяло, пропътувал неизброими светлинни години и събирал знания в продължение на тридесет столетия, че маса от само стотина килограма едва ли щеше да наподоби впечатляващ динозавър!