Артър Кларк - Фонтаните на рая

Жителят на „Стархоум“ не се обиди. Бе търпелив, а децата на Земята го изумяваха безкрай с тяхната биология и психология. Същото можеше да се каже и за най-младите създания. Бе изследвал девет подобни биологични вида и почти си представяше какво означаваха растежа, зрелостта и умирането.

Пред дузината човеци и нехуманоида се простираше пуста земя. Някогашните тучни полета и гори бяха издухани от студените повеи от север и юг. Грациозните кокосови палми бяха изчезнали много отдавна и дори мрачните борове, които ги бяха надживели, сега представляваха голи скелети, а техните корени се разрушаваха от разширяващите територията си мразове. Никакъв живот не бе останал на повърхността на Земята. Само в океанската бездна, където вътрешната топлина на планетата все още държеше леда на разстояние, малко на брой слепи, освирепели от глад създания пълзяха, плуваха и се изяждаха едно друго.

И все пак за същество, чиято планета-дом бе се въртяла около угасваща червена звезда, Слънцето грееше от безоблачното небе с непоносима яркост. Въпреки че цялата му топлина бе изчезнала, изчерпана от болестта, атакувала ядрото му преди хилядолетие, неговото яростно, студено сияние разкриваше всички подробности на поразената земя и хвърляше разкошни отблясъци откъм настъпващите глетчери.

За всяко дете, все още наслаждаващо се на силата на своето пробуждащо се съзнание, температурите под нулата бяха весело предизвикателство. Те танцуваха голи в преспите и с боси крака ритаха във въздуха облаци от блестящи кристали във формата на сух прашец и затова техните симбионти често ги предупреждаваха: „Не позволявайте на сигналите за студ да преминат допустимите граници!“. Причината бе, че все още не бяха достатъчно пораснали и не можеха да сменят евентуално увредените си крайници без помощта на по-възрастните.

Най-голямото момче се изфука. Бе се подложило преднамерено на студа и обяви на всеослушание, че бил „съставен от огнени елементи“. (Жителят на „Стархоум“ си отбеляза новия израз с цел бъдещо изследване, което щеше да го доведе до пълно объркване.) Малкият ексхибиционист се превърна в колона от пламък и пара и затанцува насам-нататък по древния зид. Другите деца нарочно се отнесоха с пренебрежение към тази груба форма на себеизтъкване.

Жителят на „Стархоум“, обаче, съзря любопитен парадокс. Защо земните хора бяха се оттеглили към по-близките до Слънцето планети, щом можеха да се преборят със студа с мощта, която притежаваха… и техните братовчеди от Марс използуваха?

На този въпрос не можа да си отговори задоволително. Обмисли за кой ли път загадъчния отговор, получен от „Аристотел“, обединяващ много себеподобни в едно цяло и с когото най-лесно се разбираше.

„За всяко природно явление има сезон — бе му отвърнал земният мозък. — Настъпват времена, когато трябва да се борим с природата или да й се подчиним. Истинската мъдрост се състои в това да направим правилно своя избор. Когато свърши дългата зима, хората ще се върнат на една обновена и освежена Земя!“

Ето защо през последните няколко столетия цялото земно население беше изтекло като потоци през екваториалните кули и бе пропътувало в посока на Слънцето към по-младите океани на Венера и плодородните равнини в облагородените области на Меркурий. След петстотин години Слънцето щеше да оздравее и заточениците щяха да се завърнат. Щяха да напуснат Меркурий, но Венера щеше да остане като втори дом. Угасването на Слънцето бе дало и подтика, и възможността за обуздаването на онзи адски свят.

Въпреки че тези събития бяха от изключително значение, те касаеха жителя на „Стархоум“ само непряко. Интересът му бе съсредоточен върху някои по-фини аспекти на човешката култура и общество. Всеки биологичен вид бе уникален и поднасяше изненади със своите особености. Настоящият бе загатнал на жителя на „Стархоум“ объркващата идея за негативната информация… или съгласно местната терминология: хумора, фантазията, мита…

Чуждоземецът се мъчеше да проумее тези странни явления и понякога стигаше до отчаяние. „Никога няма да разберем напълно човешките същества!“ — казваше си. В отделни случаи биваше неудовлетворен до такава степен, че се опасяваше да не извърши неволно самосъешаване с всичките му последващи рискове. Но сега постигна напредък. Все още си спомняше времето, когато измисли шега и малчуганите до едно бяха прихнали.

„Ключът на загадката се крие в работата с децата! — бе му подсказал «Аристотел». — Съществува стара поговорка: «Детето е баща на мъжа». Въпреки че биологическата концепция за «баща» е чужда и за двама ни, в този контекст думата има двойно значение…“