Почувствува се по-добре, когато свали маската. Олекна му от мисълта за успешния край на неговата мисия и че само след три часа щеше да се върна в безопасност на Земята. След всички премеждия да се добере до кулата, усети неохота да потегли надолу и да се предаде за кой ли път на привличането на гравитацията, ако и да съзнаваше, че се завръщаше у дома.
Освободи ключалките на стиковащото устройство и започна да се спуска надолу, като първите няколко секунди изпадна в безтегловност.
Когато индикаторът на скоростта отчете триста километра в час, се включи автоматичната спирачна система и теглото му се възвърна. Брутално изчерпаната батерия започна да се зарежда, но вероятно бе повредена така, че не можеше да бъде поправена и щеше да се наложи да бъде бракувана.
Възникна зловеща аналогия. Морган неспирно мислеше за пренапрежението, което бе изпитало тялото му, но някаква упорита гордост го караше де се въздържа да поиска да го чака лекар на „Земната станция“. Беше направил малък облог със съвестта си: щеше да го направи, само ако КОРА се обадеше пак.
Но той се спускаше бързо в нощта, а сърдечният монитор оставаше мълчалив. Инженерът се отпусна и остави капсулата да се грижи сама за себе си в автоматичен режим, а той започна да се възхищава на гледката на небето. Малко въздухоплавателни средства осигуряваха такъв панорамен изглед и съвсем малцина можеха да наблюдават звездите при подобни превъзходни условия. Северното сияние бе изчезнало напълно, прожекторът бе угасен и нищо не можеше да се сравни със звездния рой.
Освен, разбира се, изкуствените звезди, създадени от човешка ръка. Почти директно над главата му грееше яркият маяк на орбиталната станция „Ашока“, застинала завинаги над Хиндустан, само на няколкостотин километра от комплекса на кулата. Наполовина на това разстояние на изток грееше „Конфуций“, доста по-надолу бе „Камехамеха“, докато високо на запад хвърляха отблясъци „Кинте“ и „Имхотеп“. Тези бяха най-ярките жалони на човешкото присъствие около екватора. Имаше буквално плеяда други, всички взети заедно многократно по-ярки от съзвездието Сириус. Колко биха се учудили древните астрономи, ако можеха да зърнат чудната небесна огърлица! И как щяха да се смаят, щом установяха, че новите звезди оставаха неподвижни и нито залязваха, нито изгряваха, а древните небесни светила плуваха по предначертания им от древността курс.
Докато гледаше в захлас диамантената огърлица, разпростряна в небето, Морган в полусън трансформира образа в нещо друго, много по-внушително. Напрегна слабо въображението си и тези звезди, дело на човешка ръка, станаха светлини на титаничен мост.
Отплува във все по-диви фантазии. Как се казваше бродът във Валхала, по който героите от норвежките легенди преминаваха от този свят в отвъдния? Не можа да си спомни, но сънят му бе грандиозен.
Дали и други същества бяха опитвали напразно да съединят небесата на техните съседни светове, при това — много преди хората? Мисълта му се развихри около великолепните пръстени на Сатурн и призрачните арки на Уран и Нептун. Въпреки че съвсем добре знаеше, че там даже не бяха възникнали дори признаци на живот, беше му забавно да си представи тамошните разбити останки на срутени мостове.
Жадуваше за сън, но въпреки неговата воля въображението му го понесе на своите крила. Също като куче, захапало нов кокал, не можеше да се отърве от натрапчивите мисли.
Новата концепция не бе напълно абсурдна, даже не бе и оригинална. Много от станциите на синхронна орбита вече се простираха на километри разстояние и се свързваха с кабели, значително дълги в сравнение с височината на тяхната орбита. Ако ги съединеше, щеше да се формира пръстен, който да опаше света. Подобна инженерна задача би била многократно по-лека от построяването на кулата и би се изразходвало по-малко материал.
Не… не пръстен… а колело. Тази кула представляваше само първата „спица“. Щеше да има и други (четири?, шест?, множество?), разположени все на екватора. Когато бъдеха съединени с твърди връзки горе, в орбита, проблемите, свързани с нестабилността, които преследваха като чума единичната кула, щяха да изчезнат. Африка, Южна Америка, островите Гилберт, Индонезия… всички те щяха да осигурят места за земни станции, ако се наложеше.
Някой ден, когато материалите станеха по-здрави и науката напреднеше, кулите щяха да бъдат неуязвими дори за най-силните урагани, и тогава площадките на върховете на планините щяха да са излишни. Ако можеше някак той да изчака още сто години, може би нямаше ненужно да безпокои Маханайаке Тхеро…
Читать дальше