Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Всичко това наглед беше обичайно всекидневие, но долавях, че тази вечер някой се намесва в привичния ред. До количката стояха две жени на средна възраст. По дрехите и модните им обувки на секундата проличаваше, че дамите не прекарват живота си в гетото. Приказваха си и наблюдаваха момичетата със закачалките. Вървях с наведена глава, но проследих по-внимателно случката. Двете се вторачваха преценяващо в момичетата. От време на време една от тях пращаше избраницата си в края на улицата, където се събираха все повече отделени момичета. Отхвърлените се отдалечаваха с празните си кошници.

Озъртах се крадешком и установих, че този подбор се провежда и другаде. Мъже и жени с бележници в ръцете обикаляха по двойки край работилниците и съсредоточено оглеждаха хората вътре. Понякога извикваха момиче или жена и им заповядваха да застанат на определено място по улицата. Видях, че и Марни се взира тайничко изпод гъстата си рижа коса. Тук несъмнено ставаше нещо. Но какво?

Отначало помислих, че подбират наслуки. Скоро обаче осъзнах, че отделят само момичета след пубертета. Подминаваха застаряващите жени.

Две думи изплуваха от паметта ми — операция „Лавина“. Значи започваше. Медиците на Торънс прибираха жените в детеродна възраст (макар че някои едва навлизаха в нея). Предположих, че расата от свръхчовеци на Торънс ще се появи на бял свят след девет месеца. Размислите ми бяха прекъснати неочаквано.

— Ей! Чакай. Червенокосата, на теб говоря. Не мърдай, момиче.

Марни се подчини. Не вдигаше глава, а зяпаше в краката си. Заех същата покорна поза. „Мили Боже — хрумна ми, — стига някоя от жените да забележи колко хубави ботуши нося и край на играта.“ Озърнах се с ъгълчето на окото си към полицая, стоящ на ъгъла с ръце на кръста, преметнал пушка през рамо. Не можех да направя друго, освен да чакам какво ще каже жената с модните обувки, преди да продължим. Тя заговори сопнато:

— Името и номерът? Марни не откъсваше поглед от тротоара.

— Момиче, попитах те за името и номера ти.

Премалях. Положението се влошаваше.

— Момиче, ти на нахална ли ще ми се правиш? Ако е така, ще те…

— Тя не може да говори — намесих се тутакси с най-угодническия си глас. — Името и е Марни.

— Да? — подкани ме жената със спряла над бележника химикалка. — А номерът?

— Номерът ли? — повторих тъпо. — Аз не…

— Ох, да му се не види. Ела насам, момиче. — Жената грубо сграбчи в шепа косата на Марни и вдигна главата и. Сбърчи нос от погнуса, щом видя белязаното лице. — О, минали сме през загрозяването значи? И езикът ли? Отвори си устата… ами, да. Е, сега не ни трябват езикът или лицето ти, нали? — Тя драсна в някакво квадратче на листа. — Я се обърни. — Със същата грубост хвана за яката пуловера на Марни и дръпна надолу, за да оголи рамото. — Стой мирно, момиче. Не мога да го прочета, като подскачаш така.

Видях дълга редица цифри, татуирани отзад на рамото на Марни.

Щом ги записа в бележника си, жената посочи момичетата, скупчени нататък по улицата.

— Отиди да застанеш там. И не мърдай, докато не ти кажа.

Понечих да тръгна с Марни.

— Ей! — подвикна ми жената. Обърнах се. — Нямаме нужда от теб, мъжаго. Върви да си вършиш работата.

Извих очи към полицая. Още не гледаше насам, но знаех, че веднага ще дотърчи, ако жената вдигне врява. С покорно наведена глава като хората край мен тръгнах да пресичам улицата. Озърнах се към Марни, която стоеше при останалите момичета. Изрекох само с устни „Чакай“. Тя кимна. Точно пред мен спря автобус и вътре започнаха да се качват момичетата от друг сборен пункт. Очевидно прибираха избраниците по цялата улица. Вече нямах време да подготвя някакъв смислен план.

Щом стигнах до тротоара, врътнах се и закрачих обратно към Марни. Загубех ли я, не вярвах да се промъкна на юг в града. В този момент жената с бележника беше заета — записваше данните на момиче, което тикаше ръчна количка. Молех се да не ме погледне. Стигнах до групичката, където стоеше Марни. Зад мен автобусът се мъкнеше по платното и шумът на двигателя се засилваше. Без да спирам, подхвърлих на Марни:

— Върви пред мен. И ходи нормално. Но ако ти кресна „Бягай“ — ще побегнеш!!

Тя кимна и тръгна няколко крачки пред мен. Отново не вдигахме глави.

— Момиче, наредих ти да чакаш!

Гневният глас на жената проряза като нож уличната гълчава. На ъгъла полицаят се обърна да види какво става.

— Полицай! — развика се жената. — Спри червенокосата!

Набитият мъж се отзова моментално. Доближи с решителна походка и стисна лакътя на Марни в едрия си юмрук.