Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Ти ще стоиш тука, докато не разбера какво става. И хич недей да шаваш.

Изобщо не се нуждаеше от съгласието и. Замахна свирепо и така я цапардоса по лицето, че тя се олюля назад. Промъкнах се към полицая, който още държеше Марни. Тя клатеше глава замаяна. Видях и избилата на устните и кръв.

За частица от секундата погледът ми се плъзна по хората наоколо. Отхвърлях ги един след друг като вероятни помощници, докато не зърнах старица с товар от железни пръти. Без да се замислям, извадих един прът от кошницата и и го стоварих с все сила върху главата на полицая.

Той дори не усети какво ще го сполети. Изпъшка рязко и пльосна в калта. Марни се опули слисана и невярваща към поваления мъж.

В същия миг се разнесоха викове, а жената с бележника се разпищя неспирно и все по-пронизително.

— Хайде! — докопах ръката на Марни. — Бягай!

Хукнахме по улицата. От отсрещната страна друг полицай ни кресна през вратичката на ръбеста камионетка. Видях как плексигласовата куличка отгоре плавно се завъртя и цевта на картечницата се насочи към нас.

— По-бързо! — нададох вопъл. Незабавно няколко куршума свирнаха над главата ми. Изведнъж стената до мен сякаш зацвърча от надробените тухли.

Стрелецът се бе прицелил твърде високо. Нямаше да повтори грешката си.

Паниката превърна улицата в ужасено врящо гъмжило от хора, които крещяха, тичаха, разсипваха кошниците си. Пред мен един мъж се гърчеше на платното и стискаше главата си, улучена от рикоширал куршум.

Марни се шмугна през отворена врата. Гмурнах се след нея. Попаднах в голяма стая, където незрящи правеха плюшени играчки. Стъписани от стрелбата, те въртяха глави и се мъчеха да определят откъде идва звукът.

— Продължавай! — подвикнах на Марни. — Трябва да има и заден изход.

Щом се скрихме в зданието, здравият разум би трябвало да възпре картечаря. Той обаче изстреля откос през вратата. Един от майсторите на играчки падна възнак, гърдите му димяха от запалително-трасиращия куршум. Работниците се разкрещяха уплашено и се запровираха през вратата.

Картечницата тракаше бясно. Погледнах през рамо към разкъсаните от куршуми тела, падащи в канавката.

Марни мислеше по-трезво от мен. Вместо да се вцепени от трагедията, тя ме тласна силно към задната врата на работилницата. Вече не се помайвах, а претичах през склад, пълен със зяпнали глави на кукли, и едва не се претърколих на задна уличка, по която вървяха десетина озадачени мъже и жени с вързопи и ръчни колички. И те бяха чули стрелбата, но очевидно нямаха представа какво се е случило и къде се стреля.

Марни хукна пред мен с пъргавината на атлет. Можех само да тичам подире и без да знам посоката и целта.

— Стойте!

Направихме точно обратното. Преди полицаят, изскочил пред нас, да се прицели с пушката си, ние свърнахме в друга уличка.

Изборът не беше сполучлив. Насреща тътнеше друг брониран камион. Очите на шофьора светнаха и той настъпи газта, устремил се право към нас. Марни беше готова да побегне, но аз я накарах да тича към него. Рискувах с надеждата, че стрелецът в куличката не би могъл да наведе цевта, за да ни улучи, ако сме прекалено наблизо.

Оръжието излая и трасиращ куршум прелетя достатъчно високо над главите ни, за да ме увери, че сме в безопасност от картечницата… е, засега. Но с тромавия камион бяхме по-зле. Изглежда, шофьорът реши просто да ни прегази.

— Прескочи оградата! — извиках на Марни. И двамата се прехвърлихме, преди камионът да ни връхлети. Миг по-късно се озовахме в заобиколена със стени градина, където гъмжеше от кози.

Озърнах се — плексигласовият мехур на оръжейната купичка стърчеше над оградата. И цевта на картечницата отново се завъртя плавно към нас.

Нямаше нужда да подканям Марни. Тя светкавично се покатери на стената и скочи в следващата градина. Тупнах след нея в листата на пораснали картофи и куршумите жадно загризаха горните камъни. Поспряхме да си поемем дъх, а стрелецът реши да обстрелва стената от другата страна и да провери колко е дебел зидът. Несъмнено се надяваше, че тежките куршуми ще го пробият и ще ни повалят.

За наш късмет отдавна покойният зидар не си бе претупал работата. Стената устоя, въпреки че заради ударите на куршуми те ни обсипа виелица от хоросан. Марни ме погледна и аз кимнах. Продължихме нататък, като се снишавахме колкото можехме. Вече не виждах полицейската камионетка, но чувах как се връща на заден ход, а стрелецът сигурно проверяваше над стени и огради няма ли да се мернем някъде. Този път обаче се постарахме да не се изпречим пред погледа му. Използвахме за прикритие кокошарници, клетки със зайци и разни храсти, докато се провирахме от градина в градина. Дори наоколо да имаше обитатели на този квартал, не ги видях. Бяха чули стрелбата. Стояха си вътре, докато отминат неприятностите.