Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Извървяхме пътя от предишния ден в обратната посока. Вечерното слънце осветяваше косо улицата, когато се вмъкнахме във въглищарския двор и се пъхнахме в стария тунел, по който толкова отдавна са превозвали въглищата от река Хъдзън. Отново минахме с мъждукащ фенер през ехтящата кухина.

Най-сетне излязох и ми олекна, че завинаги съм се отървал от това подземие, подобно на гробница. Но прибързах с радостта.

Защото до хангара със самолетите бяха спрели три от приличащите на кутии возила. Полицаи с фуражки излизаха и влизаха на групи. Дори разпознах червендалестия йоркширец. Отдаде чест при пристигането на по-старши от него и самодоволно съпроводи началника си в хангара. Дотук с надеждите ми да отлетя към дома си. Обърнах се към Марни, която вбесена се взираше в полицаите.

— Марни… — подхванах, стигнал до решение, което трябваше да взема още преди часове. — Можеш ли да ме отведеш на юг — в града?

Отново в тунела. Двамата с Марни се върнахме по стъпките си през тази мрачна мъртвешка пещера. Очаквах пак да излезем във въглищарския двор, но тя ми посочи да продължа покрай ръждясващите лентови транспортьори. Вървяхме още половин час в гадно жълтата локва светлина около нас и накрая момичето се изкачи на площадка, която ми заприлича на подземна спирка. Запъти се към голяма дървена врата и отвори едното крило. Клеясали панти заскрибуцаха, сякаш бяха възмутени. Загракаха нокти по бетон — разбягваха се плъхове.

Древна табела на стената гласеше: „Забранено за външни лица. Университет «Кълъмбия».“ Марни вдигна пръст към устните си, за да наложи мълчание, и се запромъква гъвкаво като котка през огромните мазета на университета. В светлината на фенера зърнах котелно помещение — от незнайно кога угасналите пещи се проточваха навсякъде железни тръби.

Тя поспря за малко и се загледа в няколкото тъмни коридора, които наглед се простираха в непрогледния безкрай. Прастари кабели висяха като черни лози, а тръби за гореща вода, окичени с паяжини, се промушваха по тунелите и тук-там внезапно завиваха, за да минат през стените.

Усетих пръстите на Марни да подръпват ръкава ми и пак тръгнахме напред. Изминахме стотина метра и момичето посочи стълба. Качих се след нея и излязохме в овехтяло здание. Подминавахме врати, на които бяха изписани имената на отдавна мъртви професори. Не след дълго се озовахме на широка улица, обрамчена с високи сгради. Таях надеждата, че ще попадна на чистите градски тротоари, обаче тя се изпари мигновено. Настилката бе затрупана с дебел слой боклуци, както в Харлем. Отново край нас щъкаха парцаливи хора, натоварени с вързопи. Момиче на около девет години се мъчеше да тика количка, отрупана с животински кожи, от които капеше кръв. И тук кафенетата и магазините бяха превърнати в работилници. Мъже и жени се бъхтеха неуморно около стругове, ковашки преси и резачки.

Почувствах удар с лакът в хълбока. Марни ме предупреди с поглед. Щом тръгна, подчертано наведе глава и ме изгледа косо, за да наподобя позата и.

От една табела научих, че съм на „Амстердам Авеню“, някогашна благоденстваща улица, прорязваща Манхатън от север на юг. Друга табела на кръстовище ни осведоми, че сме стигнали до 114-а улица, следващата отбелязваше 113-а. Намаляващите номера потвърждаваха, че вървим на юг, значи щяхме да ходим не повече от половин час до 102-а където шестметровата стена делеше затвора от Ню Йорк. Лесно щяхме да стигнем дотам. Но да измислим как да преодолеем стената беше съвсем друго нещо.

Стигнахме до огромна постройка в готически стил, която не може да е била друго, освен катедрала. Вътре седяха слепци в редици и много сръчно изковаваха парчета сребрист метал. Шумът от ударите на стотици чукове беше зашеметяващ. С усилие се възпрях да не запуша ушите си с ръце, докато ускорявахме крачка край отворената врата.

Вече откривах, че потокът от хора, които носеха вързопи или бутаха колички, се събира в една точка. Спомних си какво чух от Роуина за складовете по 102-а успоредна улица, които робите пълнят нощем, а работниците от града опразват денем.

Безпокоях се, защото имаше повече полицаи. Вярно, почти всички седяха в коли или вече познатите ми ъгловати камионетки с плексигласови оръжейни кулички отгоре. Неколцина обаче обикаляха пеша и май направляваха движението. Насочваха хората, превърнати в добитък, по маршрути към определените им пунктове за разтоварване. Наредени на опашка босоноги момичета изсипваха от кошниците си в голяма количка пъстроцветни закачалки за дрехи. Нямаше как да не забележа, че две от тях стъписващо приличат на Керис. Потомството на Торънс се срещаше във всеки квартал… или поне така ми се струваше.