Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Марни, само не там. Не вярвам, че е възможно. Тя закима настойчиво и с ръце наподоби плуване. Прехапах си устните.

— Боях се, че точно това ще предложиш.

Марни прекрачи към водата, но аз я възпрях.

— Недей засега. Я да проверим няма ли по-добър начин. Посочих брега, отдалечаващ се от бетонната стена, която ми се струваше недостъпна като отвесна канара.

— Хайде да видим няма ли да си намерим лодка или нещо подобно — предложих на момичето. — Дори с празен варел ще е по-добре, вместо да се топнем в тази река без нищо.

Тя кимна, макар и малко неохотно. Казах си, че на това хлапе не му липсва смелост. Беше готова на момента да скочи в реката и да заобиколи с плуване препятствието. Аз обаче се тревожех. От разходките си с Керис помнех, че тук трябва да е източният край на остров Манхатън, значи стояхме край река Харлем близо до сливането и с Ийст Ривър при Адската порта. Зловещото име не е било измислено напразно. Без никакво предупреждение Адската порта можеше да се превърне в бушуващ водовъртеж от непреодолими отливи и убийствени течения, които завличат дори най-могъщия плувец във водния безкрай. Не забравях и подводните трифиди, които видях в езерцето Кълъмбъс преди броени дни. Изобщо не жадувах да открия какво се крие и в тези мътни води. Претърсихме брега, но не се сдобихме с лодка. Марни отново се престори, че плува. Завъртях глава.

Върнахме се към улиците. Непременно имаше нещо, което би ни послужило. Вървях и надничах в задни дворове и градини. Скоро чух шум от трион. Ориентирах се по звука и стигнах до работилница. На запалени лампи як мъж режеше дъски. Зад него стърчеше недовършен гардероб.

Погледът ми се прикова в десетина пластмасови чувала, пълни със стърготини. Махнах с ръка на Марни да се скрие в сенките.

Не се наложи да чакам дълго сгоден случай. Якият мъж отиде до една отворена врата и се развика:

— Джо… Джо! Не е ли готово туй кафе, бе? — Дърводелецът се заслуша в гласа, идващ отвътре. — Ама как тъй? Джо, ти рече, че ще стане за десет минутки, човече. Само дето май мина половин час. Трябва да съм готов с тия мебели до времето за доставка, щото иначе няма инжекция за мене. По дяволите, мой човек, по-пресъхнал съм вътре от тоя прахоляк тука. Ако не си вършиш работата, ще се погрижа да останеш без ядене. Чу ли, Джо?

Докато дърводелецът гълчеше невидимия за мен Джо, аз докопах два чувала със стърготини. Върнах се при Марни.

— Добре — казах и, — сега да отидем при реката. Просто повтаряй каквото правя — посъветвах я. Марни кимна, зелените и очи ме гледаха сериозно. Изсипах стърготините от чувала на брега. Тя стори същото. Побързах да се съблека и пъхнах дрехите си в чувала. Извадих връзките на обувките си, преди да набутам и тях вътре.

В такъв момент не можехме да си позволим престорена свенливост. Все пак се стараех да гледам Марни само в очите, когато и обяснявах:

— Сега омотай края на чувала с връзката. Постарай се да стегнеш здраво… не. Недей да изкарваш въздуха от чувала. Погрижи се да има много въздух. Трябва да е надут, когато го вържеш… точно така. Готова ли си? Тя кимна. Стискаше зъби непреклонно. Стъпих във водата. Беше неприятно студена. Изскърцах със зъби. Влязох по-надълбоко, за да не усещам острите камъчета под краката си. През цялото време оглеждах реката. В този нощен час ми се струваше особено тъмна и някак зла — гадна бездна, гъмжаща от смразяващи безименни страхотии.

Съзнавах, че и тук може би дебнат водни трифиди. Но донякъде безразсъдно заложих на догадката, че растенията или не са се разпространили чак дотук, или предпочитат спокойствието на някое езеро. Водата така дърпаше голите ми крака, че течението навътре в река Харлем сигурно беше твърде буйно.

Озърнах се към Марни. Бялата и кожа едва ли не сияеше в мрака. Тя ахна и си глътна корема от пронизващия студ.

— Не се безпокой — утеших я. — Няма да сме дълго във водата.

Тя кимна. Взрях се в лицето и. В тъмата белегът бе изчезнал. Забелязвах само прекрасните и очи. Гледаха ме с непоклатимо доверие. Пак заскърцах със зъби, питах се в какви ли нови опасности я въвличам.

Нещо се плъзна около коляното ми. Вцепених се на секундата. Водата беше твърде тъмна и мътна, за да гледам в нея. Но знаех, че съм го усетил. Нещо гладко и хлъзгаво току-що бе докоснало голата ми кожа. Очаквах всеки миг някое жило да изплющи от водата.

Стоях неподвижно, без дори да дишам, а сърцето ми биеше лудо в гърдите. Каквото и да се отърка в мен, не се върна. Може да са били речни водорасли или дори змиорка. Нямах и желание да се замислям излишно какво се крие в този мръсен на вид лигоч.