Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Сигурен ли си?

— Ъхъ, няма грешка.

Пак си замърмориха. Друг прошепна:

— Чакайте ме тук. Ей, сега се връщам.

Това „ей сега“ май се проточи половин час. А нашите нападатели не ни позволяваха да шавнем. Виждах как лъщи ножът, който притискаха и към шията на Марни. Още бях мокър и тялото ми полека изтръпваше от студ. Най-сетне храстите прошумоляха и се чу шепот:

— Сакраменто.

Онзи, който ме държеше, изсъска в отговор:

— Берлин.

Още хора се промъкнаха през гъсталака. После познат, но смаян глас попита:

— Дейвид, ти ли си? Какво търсиш тук, за Бога?

Пръстите, стиснали челюстта ми, се отдръпнаха. Обърнах се и видях, че Гейбриъл Дийдс е зяпнал сащисан мен и Марни. По лицето му бавно плъзна усмивка и той добави:

— И защо сте голи?

Набързо му обясних какво се случи, не пропуснах лошата новина, че тукашните власти сложиха ръка на нашите хидроплани. Докато приказвах, беше ми много приятно да извадя дрехите си от чувала и да ги навлека. Марни направи същото. Гейбриъл цъкна с език, щом научи за самолетите.

— Ще трябва да измислим друг начин да се приберем у дома. Но всичко по реда си. Ще те отведем на друго сигурно място, докато приключим всичко.

— Няма да стане. Вече участвам в тази авантюра. От началото до края. Ще намеря Керис и ще я отведа оттук.

— Ако поиска да тръгне.

— Все едно, ще чуя решението от самата нея.

Гейбриъл кимна.

— Така да бъде. Но не можем да направим нищо до утре следобед. Всички наши групи мируват до началния час.

— Какъв начален час?

— Когато ще започнат фойерверките. После ще те просветя.

Нахлузих пилотските обувки на все още мокрите си крака.

— Но вие как успяхте да се проврете през стената, за да дойдете тук?

— Пак слязохме под земята. Той погледна Марни. — Твоята водачка май не е знаела, че има такъв проход. — Устните му трепнаха в усмивка. — Би ви спестил мокренето на краката… и би пощадил вашата свенливост. — Подкани ни с жест да вървим след него. — Внимавайте къде стъпвате. Сапьорите залагали взрив тук, когато ви зърнали да се плацикате във водата. — Кимна към бетонна постройка само на трийсетина метра от нас. — Това е на противовъздушната отбрана, така че шът — притисна пръст към устните си.

Когато се измъкнахме от храстите, видях всекидневните градски дрехи, които носеха Гейбриъл и сапьорите, за да се сливат с обикновените жители на Ню Йорк. Гейбриъл огледа оръфаните парцали на Марни и тихо подхвърли нещо на един сапьор, който свали пуловера си и го даде на момичето. Тя покри с дрехата своя пуловер, за да не се виждат дупките и кръпките. Новата премяна беше прекалено дълга за нея, но поне поприкри факта, че е избягала от робския лагер.

Не вървяхме дълго. Едва изминахме един квартал и Гейбриъл посочи врата до кафене, ярко осветено и в този час. Той потропа и вратата се открехна два-три сантиметра. Щом мъжът от другата страна позна кой стои пред него, отвори докрай.

Слязохме по стъпала в просторно мазе, запълнено до половината с бали хартия. Навсякъде имаше постели, стъкмени от същите бали. В един ъгъл някой бе струпал консерви и бутилки с вода.

— Заповядайте на вечеря — посочи купчината Гейбриъл. — Боя се, че имаме само печен боб от студена консерва. Затова пък не липсват ябълков сладкиш и сметана. — Засмя се. — Реших, че трябва да се запасим, в случай че Сам Даймс намине насам.

— Къде е той?

Гейбриъл вдигна рамене.

— Някъде по работа.

Озърнах се към Марни. Тя се бе опомнила от нощното плуване и се наслаждаваше на огромна порция боб.

Вече беше три часът сутринта. През следващите три четвърти час се върнаха още сапьори, изпълнили задачите си. Веднага си смъкваха обувките и се тръшваха на импровизираните легла. Гейбриъл даде одеяла на двама ни и натърти направо:

— Дейвид, утре е важен ден. Най-добре събери сили.

Помня как при лягането върху неравната постеля от бали съвсем ясно си мислех, че изобщо не бих успял да мигна.

Стори ми се обаче, че току-що съм затворил очи, а когато ги отворих отново, Гейбриъл бе приклекнал до мен. През зарешетеното стъкло над главата ми проникваше слънчева светлина.

— Има малко кафе — осведоми ме той, без да се усмихне. — Напълни си една чаша и ела при масата. Трябва да споделя с теб някои подробности.

Седнах до него. По решетката над стъклата тропаха крака — хората в Манхатън се занимаваха с делата си, както всеки ден. Извих очи към часовника, увиснал на пирон. До него на стената бе надраскано с тебешир указание за групата, настани ла се тук: „Сверете си часовниците с този.“ Стрелките показваха, че минава десет часът. Бях се успал. Марни, седнала да изяде съдържанието на една консерва, ми махна с ръка засмяна. Зарадвах се, че са и дали нови дрехи, а дългата и червена коса блестеше от несъмнено продължителното и упорито вчесване. Ако не беше белегът, пресичащ лицето и, щеше да е неразличима от натруфените граждани. Гейбриъл разгъна карта.