Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Гейбриъл продължи нататък. Но аз забелязах, че оглежда по-внимателно хората в колите и по тротоара. Дори вдигна калъфа за китара към гърдите си, сякаш се готвеше да го отвори мигновено.

И аз подръпнах ципа на сака. Погледнах надолу и зърнах лъскав метал. Пак затворих ципа докрай, за да не види някой минувач оръжието. Но в този миг осъзнах, че съм готов да стрелям незабавно при нужда.

Около нас още боботеха автомобили. Отново ми се стори, че няма нищо особено в обикновения градски час пик. Хора сядаха на кафе в закусвалните. Момче продаваше вестници на един ъгъл. Светофарите сменяха червено-зелено-червено… На кръстовищата светваха познатите указатели: „Пресичай… Не пресичай.“ Напредвахме с тълпата. Тогава си казах: „Нещо се е объркало. Отменили са атаката. Всичко е отишло по дяволите.“

Но Гейбриъл си крачеше двайсетина метра пред мен. Отзад бяха останалите горяни, сами или по двама, стараеха се да не изпъкват в гъмжилото.

От тревогите устата ми толкова пресъхна, докато стигнем до Пето Авеню, че все едно някой бе заварил езика ми към небцето. Вече виждах ясно Емпайър Стейт Билдинг, дотам оставаха около четиристотин метра. Кулата блещукаше под слънчевите лъчи в късния следобед, извисяваше се, отчуждена и привидно безметежна над суетнята по градските улици.

Нямаше никакъв признак за въоръжено нападение срещу сградата. Чувах само двигатели на коли, подвикващи продавачи на гевречета, гърмяща музика от отворената врата на магазин за дрехи. И нито един изстрел.

А Гейбриъл по нищо не се отличаваше от човек, който се е запътил към дома с мечтата да отвори студената бира. Тъкмо помислих, че ще застана в подножието на Емпайър Стейт Билдинг и ще заваря там обичайното делово оживление, когато внезапно настана хаос. Видях как Гейбриъл трепна. Спря като закован и рязко обърна глава към мен. Изражението му никак не ми допадна — смесица от стъписване и недоумение. Тръгнах припряно напред, очите ми шареха в търсене на причината за тази неочаквана врява. Най-сетне съзрях какво става.

Нямаше нищо общо с Емпайър Стейт Билдинг, каквото и да се случваше там. Приливна вълна от хора напираше по една пресечка.

Жълто такси изрева по тротоара с неспирно надут клаксон. Един камион закриволичи между другите коли, но се блъсна в автобус. Пешеходците бягаха от нещо, което още беше недостъпно за погледа ми, всички тичаха и се препъваха в една и съща посока. Облещих се към този човешки потоп, който се изливаше на Пето Авеню, за да продължи по отсрещното продължение на пресечките му. Не можех да проумея това. Изравних се с Гейбриъл.

— Гейб, какво става?

— Не знам.

— Не чувам стрелба.

— И аз.

— Но от какво бягат хората?

— Не питай мен. Каквото и да е, уплашило ги е до полуда.

Стояхме и наблюдавахме как пресечката бълва още тълпи, поддали се на паниката. Захвърляха чанти, куфарчета, покупки. В лудешкия стремеж да тичат по-бързо мнозина бяха останали и без обувки. Но от какво бягаха?

Запровирах се между колоните автомобили, заклещени от плътната маса коли и пешеходци, които пресичаха пътя им. Камион изфуча от пресечката и се заби в няколко спрели автомобила на Пето Авеню. Кръстовището вече беше задръстено.

Промъкнах се още няколко крачки напред и погледнах по дължината на улицата. Още нюйоркчани се спасяваха тичешком, и то толкова трескаво, че някои падаха по пътя. Други се спъваха в тях и скоро на тротоара се натрупа гърчеща се купчина от крайници — хората се мъчеха да станат, но ги събаряха мъжете и жените, които напираха отзад.

Видях какво е причинило паниката. Кръвта изстина във вените ми и аз зяпнах невярващо онова, което се появи иззад една сграда. Висок двайсетина метра, клатещ стъблото си и тресящ тъмнозелените си листа на всяка крачка, с конус, който бавно се въртеше наляво и надясно — трифид, по-страшен от всякакъв кошмар. Жилото му се стрелна мълниеносно към изпопадалите хора. Плющеше неуморно като бич в ръцете на робовладелец. Пронизителни писъци разцепиха въздуха.

Трифидът спря на кръстовището. Не бързаше за никъде. Конусът се въртеше, сякаш растението оглеждаше улицата. После като че ли взе решение, закрачи и продължи да убива с лекота.

— Адска гадост… — ахна Гейбриъл, очите му се изцъклиха от ужас. — Как този трифид е проникнал толкова навътре в центъра? И виж го само колко е грамаден…

— Нали каза, че сапьорите ще взривят преградите по мостовете?

— Но това не би позволило на трифидите да нахлуят в самия град. Има противотрифидни отряди, които да се справят с тях. Би трябвало да горят гнусните твари още докато напират по мостовете. Няма начин трифиди да навлязат по улиците!