Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Май бяхме сключили съюз със самия дявол. Но не ми оставаше време да умувам доколко нравствено е решението на горяните да пуснат тези чудовища по улиците на Манхатън. Пред мен беше разбитата врата. Надупчен от куршуми труп на щурмовак бе проснат върху дървените парчетии.

След секунда-две последвах Гейбриъл в сградата. Марни не се отделяше от мен. Не и беше тук мястото, но не можех да я изоставя на милостта на смъртоносните растения отвън. Вътре цареше хаос. Навсякъде търчаха хора. Някои стреляха. Други бягаха да си спасят живота. В това тясно пространство трясъкът на откосите и грохотът на гранатите ми се сториха толкова гръмотевични, че сякаш щяха да ми пръснат черепа. Синкав дим замъгляваше въздуха. Под него лежаха убити или ранени мъже и жени.

Сниших се зад един диван. Гейбриъл и Марни се присвиха до мен.

Намирахме се в голямо преддверие. Вече бях влизал тук, когато навестих Торънс заедно с Керис. Виждах същите статуи на Александър Велики, Юлий Цезар и Адриан, с наредените между тях саксии с папрати, които образуваха купчинки зеленина.

Долових как се провеждаше атаката. Щурмоваците напредваха на малки групи по пет-шест души, изпълняваха нещо като прескочикобила. Една група се хвърляше да превземе част от фоайето. Следващата ги изпреварваше към поредната цел и това се повтаряше.

Картечници отвръщаха на огъня иззад гъстите папрати, които май прикриваха охраната на Торънс. Догадката ми се потвърди, щом един щурмовак хвърли граната в зеленината. Взривът разхвърля листата и разбули нисък бетонен градеж с дебели стени, който приличаше на кутия. От амбразурите в стените цеви бълваха потоци от куршуми. Щурмоваците падаха като кегли. Кръв заливаше килимите. — По дяволите! — изохка Гейбриъл. — Здраво ни пердашат. — И сега какво? — Бутай дивана напред. Внимавай да е обърнат към бункера… и, за Бога, не си надигай главата.

Тримата тласнахме напред дивана на колелцата му. Беше твърде крехка преграда между нас и тези едрокалибрени куршуми. В най-добрия случай картечарите зад бетонната стена просто нямаше да забележат как се примъкваме.

Когато доближихме бункера на десетина метра, Гейбриъл извади нещо като ракетен пистолет с необичайно широко дуло. Пъхна шишкаво снарядче в затвора отзад.

— Наведете си главите.

Изстреля гранатата по бункера, тя се удари в бетонната преграда и избухна с ревящ тътен.

— Проклятие, разтрепераха ми се ръцете. Презареди, вдиша дълбоко и пак стреля. Този път ракетата влетя в един отвор на бункера. Надзърнах предпазливо точно навреме, за да видя как сътресението изтупа бял прахоляк от външната страна на укреплението. От амбразурите тутакси изригна черен пушек и картечниците вътре млъкнаха най-сетне. В този миг една ръка тупна Гейбриъл по рамото.

— Добър изстрел, Гейб.

Обърнах се към Сам Даймс, който се усмихваше невесело на Гейбриъл.

— Превземем ли фоайето, много близо сме до успеха. — Сам ми кимна. — Виждам, че си влязъл в отбора.

— И аз имам малко работа тук.

— Дейвид, нямам думи да ти кажа колко се радвам да те видя. Май ще имаме нужда от всеки, който умее да стреля. — Той докосна с пръсти другия си лакът, където по ризата се разпълзяваше червено петно. — Шрапнелче от граната. Да се бях научил да хвърлям гадорийките по-надалеч. — Унило поклати глава. — Сам се гръмнах, дето има една приказка.

По стълбата пред нас напираше цял рояк хора в черни униформи.

— Някой е повикал гвардейците — промърмори Гейбриъл.

Вдигнах автомата и пуснах откос по отряда от тежко въоръжени мъже. Неколцина се килнаха напред и се търкулнаха по стъпалата. Гейбриъл изстреля граната. Взривът повали още от тях.

Тогава в периферното ми зрение се мярна нещо зелено. Един от нашите сапьори залитна, стиснал гърлото си. С оглушителен вопъл се свлече на пода в гърчове.

Погледнах през рамо. Млад трифид се бе промъкнал в зданието. Макар и малко по-висок от два метра, носеше гибел. Обърнах се да изстрелям кратък откос, куршумите разкъсаха конуса и жилото вътре.

— Зад нас влизат трифиди! — креснах на другите. — Трябва да се махнем от фоайето.

Сам се навъси.

— Май се заклещихме между дявола и бездната.

Прав беше. Отпред гвардейци в черни униформи напираха към фоайето, а отзад улицата сякаш бе потънала под някаква омагьосана гора…, ако думата „омагьосана“ и подхождаше. Вместо бетонни тротоари, голи стени и асфалт, претъпкан с коли, имаше зелена ивица като в джунгла. Трифидите завземаха Манхатън. Посочих един коридор, който започваше от фоайето.