Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— В момента не виждам какво друго да сторим, освен да пердашим направо през тая барикада.

— Мислиш ли, че Кристина и Керис още са тук?

— Такива са последните сведения, които получихме. Гейбриъл ни огледа. — Всички ли презаредихте?

Закимахме.

— Добре — прошепна Сам. — Хайде да го направим.

Хвърлихме се към прекатурените мебели. Ръката ми избра точно този момент, за да започне да ме мъчи. Изпъшках, стиснах зъби и се прехвърлих през барикадата, за да се плъзна от другата и страна.

Заварих изглед към втора редица от обърнати маси, която образуваше още една преграда в края на коридора. „Страхотно… направо страхотно“, помислих, докато моята нервна система свикваше да праща ясни и силни сигнали за болка към изтормозеното ми съзнание. Стиснал автомата в едната си ръка, аз трополях напред. Тогава над една маса се показа цевта на пушка, а зад нея погледа ми срещнаха чифт зелени очи в рамка от червена коса. Спрях като закован.

— Керис? — смънках невярващо.

Тя отпусна надолу пушката и се откри изненадано лице.

— Дейвид Мейсън? Адски се забави.

Само стоях, вперил поглед в лицето на Керис. Дотогава не ми беше лесно да повярвам, че някога ще я видя отново. Тя се усмихна.

— Вече се чудех дали изобщо ще се добереш дотук.

— Това мое пътешествие беше твърде богато на премеждия — успях да смотолевя.

След малко Гейбриъл дойде при нас.

— Най-добре си довършете прегръдката вътре — посъветва ни с бледа усмивка. — Всеки момент може някой да ни навести.

Продължихме по коридора. До стените лежаха двама мъртви гвардейци. От една врата изскочи Кристина.

— Дейвид! Дейвид!

Налетя ме и се притисна към мен с такава сила, че ми напомни в какво състояние е ръката ми. Но въпреки острите приливи и отливи на болката прегърнах и Кристина с удоволствие.

— Ей, радвам се да те видя пак… нали нищо не ти сториха?

Лицето и сияеше от вълнение. Заговори учудващо гладко:

— Керис уреди тук истинска война! Тя застреля лошите хора. Построи стената. После седяхме и ви чакахме. — Изведнъж ме изгледа укорно. — Но ти се домъкна след цял век, повлекан такъв.

Засмях се.

— Е, вече съм тук. — Озърнах се към Сам. — Сега остава само да решим как ще се измъкнем.

Той потърка замислено ченето си. И май се изненада, щом видя кръвта по пръстите си.

— Като гледам, не можем да прибързваме. Сещам се обаче, че по някое време вратата на тоя асансьор ще се отвори. И ще излязат или хора на Торънс, или нашите. Значи е най-добре да се погрижа дотогава някой да пази на барикадата.

Отиде да размени няколко думи с щурмовака, който зае позиция с картечницата си зад обърната маса.

А Марни ни доближи. Керис трепна, когато я видя. Взираха се изпитателно една в друга. Сякаш, без да съзнава, Керис плъзна пръст по лицето си там, където Марни имаше белег. Така постъпва човек, застанал пред огледало.

— Ти си ми сестра, нали? — прошепна Керис.

— Марни не може да говори — намесих се и споделих набързо, каквото знаех за миналото на момичето.

Керис кимаше. Стори ми се зашеметена от вида на жената, застанала пред нея.

— Преди време се питах нямам ли близначка. В края на краищата имам много братя и сестри, а сред тях се срещат близнаци. Сигурно са ни разделили още след раждането. Погледни и очите. Еднакви са с моите… но горкото и лице… Как ми се иска да се разправя с плъховете, които са и сторили това!

— Както виждам, вече си започнала — кимнах към мъртвите гвардейци.

Тя ми обясни какво се случило. Била при Кристина, когато чули тревожния сигнал за нападението. По телефона от партера им съобщили объркано, че долу се развихря истинска битка. Гвардейците, пазещи деветдесетия етаж, казали на Керис, че тя и Кристина ще бъдат преместени в друга част на Манхатън. Било ясно, че ако това стане, Сам и хората му щели трудно да открият отново двете жени. И тя решила, че е време да направи нещо. Знаела, че горяните успели да вмъкнат три свои агентки сред медицинските сестри, настанени на етажа. Извадили скритите оръжия, убили двама от гвардейците и успели да преградят достъпа до коридора. Още гвардейци се добрали до етажа и струпали втора барикада. Керис знаела, че държи силен коз — те не биха рискували да си пробият път със стрелба, за да не навредят на Кристина заради скъпоценните и яйцеклетки.

Аз пък и разказах как схватката долу се оплете още повече при нахлуването на трифиди по улиците. За известно време на деветдесетия етаж се възцари неспокойна тишина. Нито ни нападнаха войници на Торънс, нито дойдоха да ни изведат нашите. Не звъняха телефони. Електрическите лампи светеха равномерно. Зад прозорците кървавочервеното слънце се спускаше към хоризонта. Заехме се да проверим оръжията и да се погрижим за раните си. За наш късмет никой не бе пострадал сериозно. Гейбриъл като че беше улучен най-неприятно. Куршумът бе пронизал прасеца на крака му. Въпреки това продължи да подскача, подпирайки се на метла, която стискаше под мишница. Доста приличаше на Дългия Джон Силвър от „Островът на съкровищата“. Застанах до Керис пред прозореца.