Колкото и да бдеше Гейбриъл, асансьорите упорито не се раздвижиха до края на нощта. Спахме на смени. Сам, Гейбриъл и аз се редувахме да наблюдаваме асансьора и коридора към стълбата. Сутринта закусихме с каквото намерихме в столовата. Сам се погрижи пленниците ни в склада да получат храна и вода.
Когато беше мой ред да пазя зад барикадата, Сам дойде с чаша кафе в ръка. Позяпа смълчаните асансьори и се почеса по наболата брада.
— Да знаеш, вече си мисля, че нашите хора не са успели да превземат сградата. Досега непременно щяха да се свържат с нас.
— Но и нищо не сме чули от хората на Торънс.
— Вярно… съвсем вярно. — Замислено плъзна пръст по носа си. — Но сега имаме онуй, което Торънс смята за най-ценната си плячка. — Кристина.
— Не забравяй себе си. Ти, Дейвид, си ключето на Торънс към остров Уайт и оная ваша машина, дето преработва соковете на трифидите в бензин. И двете неща са страхотно важни за него. И двете, ако попаднат в ръцете му, ще му разчистят пътя да гради империята си, докато… — Сам разпери ръце, сякаш обгръщаше цялото земно кълбо. — Тъй, де… Не вярвам да има граници за амбициите на Торънс, а ти?
— Значи мислиш, че Торънс едва ли ще прати гвардейците си тук да бълват огън с картечниците и да мятат гранати?
— Поне засега.
— И както излиза, ще си кротуваме и ще чакаме първо той да направи нещо.
— Да не смяташ, че трябва да ходим да се бием с него?
Вдигнах рамене.
— Само се притеснявам, че му даваме време да скалъпи някакъв план.
— Но както си седим тук, на деветдесетия етаж, никъде не можем да мръднем.
— Съгласен съм. А защо да не проверим някак какво става долу? В края на краищата има и трета възможност.
— И тя е?…
— Торънс също да е загубил битката. Ами ако трифидите владеят всичко?
— Като гледам, може и да си налучкал. — Сам се замисли.
— Ммм… Да знаеш, май ще помоля Гейб да се поразходи надолу…, ако му позволи кракът.
Гейбриъл Дийдс гореше от желание да се пораздвижи. Грабна картечницата.
— Без геройства, Гейб — помоли го Сам. — Просто виж дали можеш да научиш какво става долу и се връщай по-скоро. Разбрахме ли се?
— Добре. — Гейбриъл стисна и две гранати в огромната си длан. — Но защо да не снеса и две яйчица по пътя? Тръгнах с него към стълбата. Още накуцваше и си помагаше с метлата, вместо патерица, но не би допуснал дреболия като рана от куршум да му попречи. Стигнахме и той понечи да слезе на първото стъпало. Побързах да го възпра и вдигнах пръст пред устните си, защото дочух слабичък шум, почти като ехо, от нечии прокрадващи се стъпки. Дръпнах ударника на моя револвер. Наведох се леко и подвикнах в стълбището:
— Сакраменто! Гласът ми заехтя надолу. Последва дълго мълчание. Пак извиках: — Сакраменто!
Отекна и отговор:
— Калифорния!
Отвърнах с изстрел, куршумът рикошира по стълбището.
Беше очевидно, че Гейбриъл няма да слезе оттам. Десетина минути двамата с него влачехме бюра от близкия офис и ги бутахме надолу по стъпалата. Щом свършихме работата, всеки желаещ да профучи нагоре по стълбата щеше да се катери по бъркотия от съборени мебели. Разбира се, оставаше и стълбата към горния етаж. Забелязах, че има подвижна решетка, която може да я закрие напълно. Нямахме катинар, затова я вързахме здраво с парчета кабел. Добавих последния щрих с ръчна граната, залепена за крака на маса — въженце свързваше щифта и с решетката. Ако някой се опиташе да я отвори, щеше да се натъкне на неприятна и твърде шумна изненада. Върнахме се да разкажем на Сам.
— Май вече сме наясно — изрече той тихо. — Торънс е разгромил нашите хора. Неговите гвардейци са заели сградата.
Не след дълго звънна телефонът. Сам го позяпа и подхвърли:
— Изглежда, някой иска да се пазарим.
Този някой се оказа самият Торънс. Потвърди, че неговите хора контролират зданието. Заяви, че нахлулите трифиди са унищожени и войските му отново са стиснали за гушата Манхатън. Настоя да се предадем веднага, без да поставяме никакви условия. Сам го посъветва да се отправи към ада. И затвори телефона. Когато Торънс се обади повторно, той (макар и през зъби, както предполагам) направи по-умерено предложение. Да напуснем невредими Ню Йорк, ако му предадем Кристина Скофийлд. Великодушно спомена, че и аз мога да се махна. Сам обеща да си помисли. И пак затвори.
— Естествено и на една думичка не му вярвам — обърна се към нас. — Ще ни прецака в мига, в който излезем оттук.
— Значи нямаме голям избор — вметна Гейбриъл. — И сега какво ще правим?
Читать дальше